Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

— Не особено — призна си Кондвирамурс. — Защото при нас, във Виковаро, не казваме „цветен“, а „лъжецвят“, или на елфически — Birke . Но разбирам какво имаш предвид. Наименованията на месеците са дошли от древни времена, когато през април наистина всичко е цъфтяло…

— Тези древни времена са само преди сто — сто и двайсет години. Това е почти вчера, момиче. Итлина е била абсолютно права. Нейното предсказание се изпълнява. Светът ще загине под слоеве лед. Цивилизацията ще загине по вина на Разрушителката, която е можела да открие път за спасение. Но както се знае от легендата, не го е направила.

— По причини, които легендата премълчава. Или обяснява с помощта на мъгливо и наивно морализиране.

— Това е вярно. Но фактът си остава факт. Белият студ е факт. Цивилизацията на северното полукълбо е обречена на гибел. Тя ще загине под разрастващия се ледник, под вечен сняг и мраз. Но не бива да се паникьосваме, защото разполагаме с още време, преди това да се случи.

Слънцето залезе изцяло, ослепителният отблясък изчезна от повърхността на езерото. Върху водата се спусна пътека от по-мека, щадяща очите светлина. Над кулата Inis Vitre изгря луната, ярка като пречупен на две златен талер.

— Колко време? — попита Кондвирамурс. — Колко ще продължи това според теб? Тоест, с колко време разполагаме?

— Много.

— Колко, Нимуе?

— Около три хиляди години.

В езерото, на лодката, Краля Рибар изпляска с веслото и изруга. Кондвирамурс въздъхна шумно.

— Малко ме поуспокои — каза тя след кратко мълчание. — Но само малко.

Следващото място се оказа едно от най-противните, които Цири беше посещавала — безспорно влизаше в първата десетка, и то в началото й.

Това беше пристанище, пристанищен канал — тя виждаше лодки и галери при кейовете и пристаните, виждаше гора от мачти, виждаше платна, тежко увиснали в неподвижния въздух. Наоколо пълзеше и се кълбеше смрадлив дим.

Той се носеше иззад порутените къщурки, наредени до канала. Оттам долиташе и силен детски плач.

Келпи запръхтя, силно тръсна муцуна, отстъпи, кънтейки с копита по паважа. Цири погледна надолу и видя мъртви плъхове. Те бяха пръснати навсякъде. Умрели в мъчения гризачи с бледорозови лапички.

„Нещо тук не е наред — помисли си тя, чувствайки как я обзема ужас. — Нещо тук не е както трябва. Трябва да бягам оттук. Колкото се може по-бързо!“

Под окичения с мрежи и въжета стълб седеше мъж с разкъсана риза и наведена към рамото си глава. На няколко крачки от него лежеше втори. Не приличаха на спящи. Дори не трепнаха, когато подковите на Келпи загракаха по камъните съвсем близо до тях. Цири наведе глава, минавайки под висящите от въжетата парцали, от които се носеше кисела смрад.

На вратите на една от съборетините се виждаше кръст, нарисуван с тебешир или бяла боя. Иззад покрива се вдигаше черен дим. Детето продължаваше да плаче, някой в далечината крещеше, наблизо някой кашляше и хриптеше. Виеше куче.

Цири усети как нещо пълзи по ръката й. Погледна.

Ръката й беше осеяна с черни бълхи.

Изпищя с цяло гърло. Тресейки се от ужас и отвращение, започна да размахва ръце и рязко да ги тресе. Изплашената Келпи хукна в галоп. Цири едва не падна от седлото. Стискайки кобилата с бедрата си, тя с двете си ръце чешеше и дърпаше косите си, тръскаше куртката и ризата си. Келпи влетя в обгърната от дим улица. Цири изкрещя от ужас.

Преминаваше през пъкъла, през преизподнята, през най-кошмарния от всички кошмари. Между къщи, отбелязани с бели кръстове. Между тлеещи купчини парцали. Между мъртъвци, лежащи поединично, и между такива, натрупани на купчини, един върху друг. И между живи — окъсани, полуголи привидения с хлътнали от болка устни, пълзящи в изпражнения, крещящи на език, който тя не разбираше, протягащи към нея измършавелите си, покрити с ужасни кървави гнойни рани ръце.

Да се махам! Да се махам оттук!

Дори в черното небитие на архипелага от места Цири още дълго време усещаше този дим и смрад.

Следващото място също беше пристанище. Тук също имаше кейове, имаше укрепен с колове канал, а в него — корабчета, баркаси, шхуни, лодки, а над тях — гора от мачти. Но тук, на това място, над мачтите весело подвикваха чайки, а миризмите бяха познати и привични: мокро дърво, смола, море и риба в трите й основни варианти: прясна, развалена и пържена.

На борда на най-близкото корабче се ругаеха двама мъже, стараейки се да се надвикат с възбудени гласове. Тя разбираше какво си говорят. Ставаше въпрос за цената на херингата.