Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

— По-умно ще е да се придържаме към плана и към реката — отсъди с тона си на всезнайко Регис. — Тогава няма опасност да се заблудим. А в долината на Сансретур трябва да има траперска фактория, там ще ни нагостят с много по-голяма вероятност.

— Гералт? Ти какво ще кажеш?

Вещерът мълчеше, без да откъсва поглед от въртящите се във виелицата снежинки.

— Тръгваме по следите — каза той най-накрая.

— Наистина… — започна вампирът, но Гералт не му даде да довърши.

— Подир следите от копита! Напред!

Пришпориха конете, но не стигнаха далеч. Навлязоха на не повече от четвърт стаяния в дерето.

— Край — отбеляза Ангулеме, гледайки гладкия и девствено чист сняг. — Имаше ги — сега ги няма. Като в елфически цирк.

— А сега, вещерю? — Кахир се обърна в седлото. — Следите свършиха. Заличени са.

— Не са заличени — възрази Милва. — Тук, в дерето, е завет.

— Тогава какво е станало с коня?

Стрелкинята сви рамене, наведе се в седлото, свивайки глава между раменете си.

— Къде се е дянал конят? — не се предаваше Кахир. — Изчезнал е? Отлетял? А може би просто ни се е сторило? Гералт? Какво ще кажеш?

Виелицата навлезе в дерето, разфуча се, замята снежинки.

— Защо ни каза да вървим по тези следи, Гералт? — попита вампирът.

— Не знам — призна си вещерът след кратко мълчание. — Нещо… Някакво усещане. Нещо ме подтикна. Няма значение какво. Ти беше прав, Регис. Връщаме се при Сансретур и ще се придържаме към реката, без да се отдалечаваме от нея и да се отклоняваме встрани, защото това може да завърши зле. Ако се вярва на Рейнар, истинската зима и отвратително време ни очакват едва в прохода Малхеур. Когато се доберем дотам, трябва да сме в пълните си сили. Не стойте така, връщаме се.

— Без да си изясним какво е станало с тайнствения кон?

— Какво има да си изясняваме? — подхвърли горчиво вещерът. — Следите са се заличили, това е всичко. Впрочем, може наистина да е било муфлон.

Милва го погледна странно, но се въздържа от коментари.

Когато се върнаха при реката, следите вече ги нямаше и там, затрупани с мокър сняг. В калаеносивия поток на Сансретур плуваше гъста киша, въртяха се ледени късове.

— Трябва да ви кажа нещо — обади се Ангулеме. — Но обещайте, че няма да ми се смеете.

Те се обърнаха. С нахлупената върху ушите шапка с пискюл, със зачервените си от студа бузи и нос, облечена с безформен кожух, момичето изглеждаше смешно, като дундест коболд.

— Ще ви кажа нещо за тези следи. Когато бях в ханзата на Славея, останалите разправяха, че зимно време през проходите препуска на омагьосан сив кон Краля на Планините, господар на ледените демони. Срещата с него е сигурна смърт. Какво ще кажеш, Гералт? Възможно ли е…

— Всичко е възможно — прекъсна я той. — Да тръгваме, дружина! Чака ни проходът Малхеур.

Снеговалежът се усилваше, вятърът духаше, вихърът свистеше и виеше с гласовете на ледени демони.

Цири веднага осъзна, че калуновото поле, в което попадна, не е същото онова калуново поле. И без да чака вечерта беше ясно, че няма да види две луни тук.

Гората, по чийто край вървеше, беше също толкова дива и непроходима, но все пак имаше разлики. Тук например, имаше доста повече брези и доста по-малко букове. Там не се виждаха или чуваха птици, тук гъмжеше от тях. Там между калуновите храсти се виждаха само пясък и мъх, а тук имаше зелен плаунов килим. Дори отскачащите изпод копитата на Келпи морски кончета бяха някак различни. По-обикновени. А после…

Сърцето й се разтуптя по-силно. Тя видя пътечка, занемарена и обрасла, водеща към горските гъсталаци.

Цири се вгледа внимателно и се убеди, че странната пътечка не продължава сред калуновите храсти, а стига дотук. Че не води към гората, а излиза от нея. Без да му мисли много-много, тя сръга с пети хълбоците на кобилата и навлезе между дърветата. „Ще яздя до пладне — помисли си тя. — Ако не се натъкна на нищо до пладне, ще се върна и ще поема в противоположната посока, през калуновото поле.“

Яздеше бавно под свода от короните на дървета, внимателно оглеждайки се в двете посоки, стараейки се да не пропусне нещо важно. Благодарение на това не пропусна да види стареца, който се появи иззад един дъб.

Старецът, нисък, но не и прегърбен, беше облечен с ленена риза и панталони от същата тъкан. Беше обут с огромни смешни цървули от лико. В едната си ръка държеше суха тояжка, а в другата — върбова кошница. Цири не можа да разгледа добре лицето му — то беше скрито зад раздърпана сламена шапка с увиснала периферия, изпод която стърчаха изгорял от слънцето нос и сива сплетена брада.