Анджей Сапковски - Господарката на езерото (том 1)

— Не се бой — каза тя. — Няма да ти направя нищо лошо.

Сивобрадият пристъпи от цървул на цървул и свали шапката. Лицето му се оказа кръгло, осеяно със старчески петна, но бодро и не много сбръчкано, с редки вежди, с мъничка и хлътнала брадичка. Дългата му сива коса беше сплетена в плитка на тила, темето му беше абсолютно голо, лъскаво и зеленикаво като диня.

Тя видя, че старецът гледа към меча й, към подаващата се над рамото й ръкохватка.

— Не се бой — повтори тя.

— Хей, хей — възкликна той, леко фъфлейки. — Хей, хей, госпожице. Горският дядо не се бои. Той не е от плашливите, о, не.

Усмихна се. Зъбите му бяха големи, силно издадени напред заради неправилната захапка и хлътналата челюст. Ето защо фъфлеше така.

— Горският дядо не се бои от пътниците — повтори той. — Дори и от разбойниците. Горският дядо е беден. Горският дядо е спокоен, не се кара с никого. Хей!

Усмихна се отново. Когато се усмихваше, се създаваше впечатлението, че има само горни зъби.

— А ти, госпожице, не се ли боиш от Горския дядо?

Цири се изсмя.

— Представи си, не. Аз също не съм от плашливите.

— Хей, хей, хей. Гледай ти!

Той пристъпи към нея. Келпи изпръхтя. Цири дръпна юздата.

— Кобилата не обича чужди хора — предупреди го тя. — Може да те ухапе.

— Хей, хей. Горския дядо знае. Лоша, неучтива кобила. А интересно откъде идвате, госпожице? И накъде сте тръгнала?

— Това е дълга история. А накъде води тази пътека?

— Хей, хей! Нима не знаете, госпожице?

— Не отговаряй на въпросите с въпрос, ако обичаш. Накъде води този път? И изобщо, какво е това място? И… това време?

Старецът отново показа зъбите си и ги размърда като нутрия.

— Хей, хей — изфъфли той. — Виж ти! Какво време, питате? Ох, отдалеч, виждам, че отдалеч сте дошли при Горския дядо!

— От доста далеч, да — кимна тя равнодушно. — От други…

— Места и времена — довърши той. — Дядо знае. Дядо се досети.

— За какво? — попита тя развълнувано. — За какво се досети? Какво знаеш?

— Горският дядо много знае.

— Говори!

— Сигурно сте гладна, девойче? — озъби се той. — И жадна? Уморена? Ако искате, Горският дядо ще ви отведе в колибата си, ще ви нахрани, ще ви напои. Ще ви нагости.

От много отдавна Цири не беше имала нито време, нито възможност да мисли за ядене и почивка. Сега от думите на странния старец й се сви стомахът, червата й се завързаха на възел, а езикът й избяга някъде далеч. Старецът я наблюдаваше изпод периферията на шапката си.

— Горският дядо има храна в колибата си — зафъфли той. — Има изворна вода. Има и сено за кобилката, лошата кобилка, която искаше да ухапе добрия Дядо. Хей! В колибата на Горския дядо има всичко! А ще можем да си поговорим и за местата и времената… Изобщо не е далеч. Ще се възползвате, ли, госпожице пътничке? Нали няма да откажете гостоприемството на бедния Дядо?

Цири преглътна.

— Води ме.

Горският дядо се обърна и се затътри по едва виждащата се пътечка сред гъсталака, като отмерваше пътя, енергично замахвайки с тояжката. Цири яздеше подире му, като постоянно се навеждаше под клоните и удържаше с юздата Келпи, която явно възнамеряваше да ухапе стареца или поне да му изяде шапката.

Въпреки уверенията на стареца, колибата изобщо не беше толкова близо. Когато се добраха до мястото, на една поляна, слънцето беше почти в зенита си.

Колибата на дядото се оказа живописна развалина върху колове, с покрив, който явно биваше поправян често с помощта на подръчни материали. Стените бяха обшити с кожи, приличащи на свински. Пред колибата стояха дървена конструкция във формата на бесило, ниска маса и пън със забита в него брадва. Зад колибата се виждаше печка от камък и глина, на която стояха големи окадени котли.

— Ето го домът на Горския дядо. — Старецът посочи с тояжката не без гордост. — Тук живее Горският дядо. Тук спи. Тук си готви храна. Ако има какво да готви. Труд, жесток труд е да намираш храна в пущинака. Обичате ли перлена каша, госпожице пътешественичке?

— Обичам. — Цири отново преглътна. — Всичко обичам.

— С месце? С мазнинка? С пръжки?

— Ммм…

— А не ми изглежда напоследък да сте яли често месце и пръжки, не… — Дядото я огледа оценяващо. — Слабичка, сте, госпожице, мършава. Само кожа и кости! Хей, хей! А какво е това? Зад гърба ви, госпожице?

Цири се огледа, хващайки се на най-стария и най-примитивния номер.

Страшният удар с изсъхналата тояжка я уцели право в слепоочието. Само рефлексът й помогна черепът й да не бъде разбит като яйце — тя успя да вдигне ръка, частично смекчавайки удара. Но въпреки това Цири се озова на земята — зашеметена, шокирана и напълно дезориентирана.