Стивън Ериксън - Лунните градини

Поляната около постройката също се бе променила, осеяна тук-там с могилки, сякаш дворът на къщата бе гробище. Млади дръвчета заобикаляха продълговатите могили и всички те растяха пред очите му, все едно че невидим вятър ги извиваше и изскубваше от буцестата пръст. Корените бяха заровили привидението в една такава могила.

Добро и справедливо. Тези две слова отекваха в главата на убиеца със зов, който внасяше мир в сърцето му. Изпитваше едва ли не обич и близост към тази къща-дете… сякаш тя го познаваше и приемаше.

Знаеше също така, че къщата е празна. Още една увереност, чийто източник му беше непонятен.

Пред очите му очертанията на къщата се вплътняваха, ставаха все по-ясни и различими. Мирис на плесен изпълваше въздуха, като от прясно разорана земя. Убиецът изпитваше покой.

Чу зад себе си шумолене на сухи листа, обърна се и видя залитащата към него през шубраците Воркан. Лицето й беше плувнало в кръв от рана на челото и тя едва не рухна в ръцете му.

— Тайст Андий — промълви Воркан. — След мен са. Гонят ме. Търсят мъст за убийство!

Ралик погледна над рамото й и очите му, отдавна привикнали с околната тъмнина, засякоха безшумното приближаващо се движение сред дърветата. Поколеба се, прегърнал вече припадналата жена. После се наведе, метна Воркан на рамото си и побягна към къщата.

Знаеше, че вратата ще се отвори за него, и тя се отвори. Отвъд прага се виждаше тъмно преддверие, нисък свод и широк виещ се коридор. Лъхна го топъл сладък въздух и Ралик влезе.

Корлат, кръвна сродница на Серрат, се приближи до странната къща и спря. Вратата се беше затворила зад плячката им. Тя приклекна. Спътниците й в лова бавно се струпаха около нея.

Хорълт изсъска ядосано:

— Призова ли нашия господар, Корлат?

Тя поклати глава.

— Знам за такива творения от стари времена. Скръбният дом на Малаз, Домът на Одан на Седемте града… Азат едиейрман, Стълбовете на невинността… тази врата няма да се отвори за нас.

— Но се отвори за тях — каза Хорълт.

— Има прецедент. Азатът избира сам. Същото стана със Скръбния дом. Двама мъже бяха избрани: единият щеше да стане император, а другият щеше да е спътникът му. Келанвед и Танцьора.

— Усещам силата му — прошепна Орфантал. — Господарят ни би могъл да го унищожи, докато още е младо.

— Да — съгласи се Корлат. — Би могъл. — Замълча за миг, после се изправи. — Сродница съм на падналата.

— Сродница си — в хор казаха всички.

— Търсенето на мъст приключи — каза Корлат и бръчките около бадемовите й очи се стегнаха. — Господарят ни няма да бъде призован. Оставете го да се възстанови. Азатът няма да бъде докоснат. Защото е нов. Дете е. — Очите й, меко кафяви, бавно обходиха лицата на спътниците й. — Тъй рече Кралицата на Тъмата, когато бе родена Светлината: „Ново е, а което е ново, е невинно, а което е невинно, е драгоценно. Погледнете това дете с възхита и познайте почитта.“

Орфантал се навъси.

— Тъй оцеля Светлината и тъй бе унищожена Тъмата, покорена бе святата Чистота… а сега ти искаш от нас да сгрешим, както сгреши кралицата ни. Светлината се поквари и унищожи нашия свят, Корлат, нима забрави?

Корлат отвърна с тъжна усмивка:

— Обикни тези грешки, мила сестрице, защото това бе надеждата на нашата кралица, както е и моята. Е, да си тръгваме.

Круппе гледаше с благо лице приближаващия се Крокъс, явно останал без сили след безкрайния си нощен бяг. Сръга Мурильо и зашава с пръсти към младия крадец.

— Момъкът се завръща с прекомерна бързина, ала се боя, че Круппе трябва да му поднесе доста тъжна вест.

— Тежка нощ преживя той — отбеляза Мурильо, отпуснал гръб на стената до портата на имението на Симтал. Улиците бяха пусти, гражданите се бяха изпокрили, стъписани от нощните ужасии.

Круппе посочи вяло към Лунния къс, вече на цяла левга на запад, далеч от градските стени.

— Каква забележителна небивалица. Круппе обаче е неописуемо удовлетворен, че предпочете да си замине. Представи си, даже звездите затули и пося в този свят само смъртна боязън.

— Искам да пийна нещо — измърмори Мурильо.

— Великолепна идея — заяви Круппе. — Дали да не изчакаме момъка обаче?

Не чакаха дълго. Крокъс ги позна отдалече и забави паническия си бяг.

— Имперците отвлякоха Апсалар! — извика им той. — Трябва ми помощ! — Залитна и спря пред Мурильо. — Ралик все още е в градината и…

— Тц, тц — каза Круппе. — Спокойно, момко. Местоположението на Апсалар е знайно за Круппе. Колкото до Ралик… — Извърна се към улицата и разпери въодушевено ръце. — Вдишай този нощен въздух, Крокъс! Нова година е! Хайде, нека се поразходим, ние тримата, господарите на Даруджистан! — Прегърна двамата си приятели и ги помъкна след себе си.