Стивън Ериксън - Лунните градини

— Добре — прошепна крадецът. Но веднага се намръщи, защото забеляза, че вниманието на демона е насочено някъде над него.

Зад гърба му заговори мъжки глас:

— Повече не бягаме, Галайн.

Една ръка падна на рамото му и прекъсна обездвижилата го магия. Крокъс бързо се сниши, завъртя се и видя две мастилено черни очи на черно издължено лице.

— Бягай, смъртни — каза среброкосият мъж, докато изваждаше двуръчния меч от ножницата на гърба си. Черното оръжие изглеждаше почти невидимо, все едно че поглъщаше всичката светлина, която падне по него.

— Вие бяхте на празненството! — изломоти Крокъс.

Очите на мъжа примигаха, сякаш го виждаше за първи път.

— Монетодържачо — рече той с кисела усмивка, — не бой се. Бруд ме убеди да те пощадя, поне засега. Изчезвай, дете. — Погледът му се върна на властелина на Галайн. — Сегашното ще е на косъм.

— Знам го това оръжие — изръмжа демонът. — Драгнипур. А и вонята на Тиама надушвам в тебе. У теб има нещо повече освен кръвта на Тайст Андий.

Крокъс заотстъпва към развалините на стената на Барук.

Властелинът на Галайн се ухили и дългите му извити зъби лъснаха.

— Императрицата ще възнагради услугите ви, милорд. Трябва само да кажете „да“ и тази битка може да бъде избегната.

Аномандър Рейк пристъпи напред.

— Пази се, Галайн.

Демонът нападна с рев. Огромната брадва изсвистя във въздуха и изригна сини пламъци.

Рейк развъртя меча си и отби брадвата. После пристъпи напред, извърнал меча си назад, дръжката бе почти опряна на лявото бедро. Демонът се сниши, пусна едната си ръка от дръжката на брадвата и посегна към гърлото на Рейк. Тайст Андий извърна дясното си рамо и посрещна удара.

Той го отхвърли назад и Рейк се строполи тежко върху камъните.

Демонът скочи, вдигнал тежката брадва над главата си.

Рейк успя да отбие. Въздух и земя се разтресоха от грохота на двете оръжия. Демонската брадва се нажежи до бяло и замята мълнии. Мечът на Рейк тънеше в мрак — поглъщаше вълните светлина, които го заливаха.

Плочите под краката на Крокъс се заогъваха, сякаш камъкът се бе превърнал в мека глина. Звездите в небето заподскачаха. Прилоша му и той падна на колене.

Рейк атакува и черният му меч засвистя свирепо. Отначало демонът нанасяше яростни контраудари, но после залитна крачка назад, и още една. Неумолим, Рейк засили атаката.

— За съжаление на Майка ми — зареди той през зъби между ударите, — на Светлината бе дадено да се роди. За нейна жалост… тя твърде късно разбра… нейната поквара. Галайн… ти си неволната жертва… на отдавна дължимото… наказание.

Демонът отстъпваше пред ударите му, парираше отчаяно всяка атака, отказал се вече от контраудари. Светлината, струяща от брадвата, замига, замъгли се, засвятка на пресекулки, докато тъмнината на меча се стягаше около нея. С крясък, демонът се хвърли срещу Рейк и Крокъс видя как една черна резка разцепи гърба му и изскочи през наметалото. Брадвата изхвърча от ръцете на създанието, пламъкът й угасна и тя изтрополи по камъните.

Демонът изпищя от ужас и стисна с ноктестите си ръце пронизалия го меч. Пипала от черен дим изпълзяха от острието и го погълнаха. Димът се заизвива, превърна се във вериги и стегна. Писъкът на демона беше ужасен.

Рейк се надигна и заби меча в гърдите на демона чак до дръжката. Демонът рухна на колене и черните му очи се приковаха в очите на Рейк.

Подскачащите звезди се укротиха, плочите под краката на крадеца отново станаха твърди, макар и огънати и напукани. Крокъс преглътна вкуса на жлъчка в устата си. Не можеше да откъсне поглед от чудовището. То сякаш се сви в себе си, веригите от черен дим се стегнаха и го повлякоха навътре в меча. Съществото се прекатури на гръб, а Рейк заби острието на меча в уличните камъни и прикова демона. След това се подпря тежко, на дръжката. Крокъс чак сега забеляза прогизналия с кръв плат на рамото на Рейк, там, където беше ударила ръката на демона. Уморен, Тайст Андий бавно се обърна към него.

— Още ли си тук? — изхриптя той. — Алхимикът е в опасност. Сега не мога да го защитя. Побързай, Монетодържачо.

Крокъс се обърна и хукна.

Смъртта на Травейл, третият в Кабала, още отекваше в мислите им. Вещицата Деръдан бе очертала с пепел кръг в средата на стаята. С помощта на Барук беше поставила вътре два плюшени стола и сега седеше, дърпаше здраво от лулата и тъмните й очи следяха крачещия нервно из стаята алхимик.

Барук не изпитваше голяма охота да влезе в защитния кръг. Въпреки че там щяха да са в безопасност, обкръжени от Висшата магия Теннес, нямаше да могат да нанесат контраудар в случай, че се появеше Воркан. Нещо повече, някои неща можеха да проникнат през защитната магия. Веднага му хрумна за отатарал, онази странна, приличаща на ръжда руда от хълмовете Танно на Седемте града. Воркан едва ли щеше да разполага с такъв материал, въпреки че беше Върховен маг, но Барук все пак не изпитваше желание да се постави в позиция, откъдето нямаше да може да използва Лабиринтите си срещу убийцата.