Стивън Ериксън - Лунните градини

— Сетихме се, че ходиш сляп и глух, момче. Това е обяснението. Знаеш ли, има и други хора, които се опитват да те пазят. В джоба ти има една монета, с две глави вероятно, нали? — Усмихна се на стъписаната му физиономия. — Тя е на Опонн. Служил си на бог и не си го знаел дори! Как е късметът ти напоследък? — Отново се засмя.

Крокъс спря пред една порта.

— Значи е тук? — попита Фингърс и погледна към сградата зад стената. — Е, вътре живее могъщ магьосник, прав ли съм? Желая ти късмет, момче, и го казвам най-сериозно. Но чуй… — Фингърс го изгледа твърдо. — Ако късметът ти се изпорти, хвърли я тая монета, разбра ли ме?

По лицето на Крокъс пробяга объркване.

— Благодаря ви, сър.

— Няма нищо — каза Фингърс и отново пъхна ръце в джобовете си. — Хайде, влизай.

Адюнктата успя да се измъкне с цената на още една драскотина по рамото. Побягна, цялата в кръв, и мъжът не тръгна да я преследва.

Каква глупачка се бе оказала! Да си въобрази, че Монетодържача не е защитен! Но кой бе онзи човек? Никога не беше срещала толкова добър дуелист, а най-поразителното беше, че се биеше без помощта на магия. За първи път отатаралският й меч и умението й се бяха оказали недостатъчни.

Продължи да залита по улицата, после на поредната пресечка зърна с крайчеца на окото си някакво мълниеносно движение. Опря гръб в стената и вдигна отново меча си.

Пред нея стоеше някаква едра жена и я гледаше лукаво.

— Като те гледам, май си взела-дала — каза жената.

— Оставете ме — изохка Лорн.

— Не може — каза Мийзи. — Ние тебе те следим, откакто Трошачът на кръгове те видя при портата. Змиорката вика, че имаш нещо, с което да платиш, мадам. И сме тук да го приберем.

И още докато го казваше, адюнктата усети още нечие присъствие, вляво от себе си. Извика, докато се опитваше да се присвие в защита и да се обърне, и викът й бе пълнен с отчаяние и безсилие. „Какъв жалък край! Не, само не така!“

И докато тази мисъл тътнеше в главата й, двете жени нападнаха. Тя парира острието, идващо към нея отляво, но можа само да види с ням ужас как жената, която я бе заговорила, извади два ножа и ги заби в гърдите й.

Адюнктата изкрещя. Мечът й издрънча върху камъните. Ръцете й се плъзнаха по стената и тя се смъкна на плочника.

— Кой? — успя да промълви тя. Сляпо безсилие се криеше в тази единствена дума. — Кой?!

Едната от жените се наведе над нея.

— Кой какво?

Мъка изпълни лицето на Лорн, устните й се отпуснаха и тя затвори очи.

— Кой? — попита отново. — Кой е тази Змиорка?

— Да си вървим, Мийзи — каза жената, без да й обръща внимание.

Паран я намери просната на мръсните камъни. Нещо го беше привлякло безпогрешно към нея — вероятно окончателното прекъсване на тайнствената връзка между двамата. Мечът й беше до нея, дръжката му бе оцапана с кръв, острието бе нащърбено. Капитанът се присви до нея.

— Бихте се добре — прошепна той. — Все едно за какво.

Очите й примигаха. Взряха се в него и го познаха.

— Капитане. Гъноуз.

— Адюнкта.

— Убиха ме.

— Кой?

Окървавените й устни се отвориха в безсилна усмивка.

— Не знам. Две жени. Приличаха на… крадли. Улични. Разбираш ли… иронията, Гъноуз Паран?

Той кимна, стиснал устни.

— Никакъв… славен край… за адюнктата. Да бяхте дошли… няколко минути по-рано…

Капитанът не отвърна нищо. Гледаше как животът напуска Лорн, без да изпитва нищо. „Лош късмет, че ме познаваше, адюнкта. Съжалявам.“ После взе отатаралския меч и го прибра в ножницата си.

Над него два гласа заговориха в едно.

— Ти му даде нашия меч.

Той се изправи и видя пред себе си Опонн.

— Въжето ми го взе, да бъдем по-точни.

Близнаците не можеха да скрият страха си. Гледаха Паран почти умолително.

— Котильон те пощади — каза сестрата. — Хрътките те пощадиха. Защо?

Паран сви рамене.

— Ножа ли вините, или ръката, която го държи?

— Сенкотрон никога не играе честно — измрънка братът и се оклюма.

— Вие и Котильон използвахте смъртни — озъби се капитанът — и си платихте за това. Какво искате от мен? Съчувствие ли? Помощ?

— Този меч… — почна сестрата.

— Няма да бъде използван, за да върши мръсната ви работа — довърши Паран. — Я по-добре бягай оттук, Опонн. Котильон сигурно вече е дал Шанс на Сенкотрон и в момента двамата решават как най-добре да го използват.

Близнаците Шегаджии потрепериха.

Паран хвана лепкавата дръжка на меча.

— Хайде. Че да не взема да върна услугата на Котильон.

Боговете изчезнаха.