Стивън Ериксън - Лунните градини

Капитанът вдиша дълбоко. Обърна се отново към Лорн.

Без броня се оказа лека в ръцете му.

Въздухът около Аномандър Рейк пищеше, докато той се спускаше стремглаво надолу. Други звуци нямаше. Лабиринтът му се бе увил плътно около него. Отдолу, над Даруджистан, лениво кръжеше кафявият дракон — неотстъпващ по ръст на Рейк и също толкова силен.

Но беше глупак — да го търси долу по улиците.

Рейк предпазливо разпери криле и зави към Властелина на Галайн. Задните му крайници се изпънаха надолу и ноктите се разтвориха. Той вдиша, подготвяйки се да изригне силата си. Беше Куралд Галайн, Тайст Андий, и тъмнината бе неговият дом.

Властелинът на Галайн бе вече точно под него и се уголемяваше с невероятна скорост. Рейк отвори уста, изви глава назад и се вряза в стената от въздух. Звукът привлече погледа на кафявия дракон нагоре, но вече бе твърде късно.

Дворът беше пуст. Крокъс изтича през него, притеснен, да не би да е закъснял непоправимо. Изкачи се по стъпалата и посегна към бравата. Взрив от енергия го отхвърли назад.

Замаян, крадецът седна на каменните плочи, целият разтреперан. Тъмнопурпурното сияние пред вратата бавно угасна. Преграда.

— Гуглата да ме вземе дано! — изсъска той и се надигна. Беше се натъквал и преди на такива прегради в знатните имения. Нямаше как да мине човек през тях.

Изруга, обърна се и се затича към портата. Излезе на улицата и се огледа. Не видя никого. Ако Пурпурната гвардия все още го пазеше, криеха се добре.

Имаше нищожна възможност градинският вход към имението на Барук да не се пази от магия — много нищожна. Изтича по улицата и зави на първата пресечка вдясно. Трябваше да изкатери стена, но това не го смяташе за особено препятствие.

Стигна до края на пресечката и се закова на място. Стената беше висока. Трябваше да се засили. Какъв беше смисълът на всичко това? Барук не можеше ли да се погрижи сам за себе си в края на краищата? Не беше ли Върховен маг и не беше ли споменал дори Фингърс за магическите защити на алхимика?

Поколеба се и изгледа навъсено стената.

В този момент точно над улицата отекна разкъсващ тъпанчетата звук и земята потръпна. Крокъс се притисна до стената. Отгоре се спусна огромно туловище, запълни улицата и падна на по-малко от двайсет стъпки вляво от крадеца. Ударът го отхвърли. Западаха камъни.

Той се присви под градушката от тухлени и каменни парчета и когато тя понамаля, се изправи.

Огромен дракон, с раздрани криле и оплискан с кръв, бавно се надигна сред улицата; поклащаше огромната си издължена глава. Люспите на широките му кафяви хълбоци бяха изскубнати и под тях се виждаха дълбоки рани. Вратът и раменете му лъщяха от засъхнала кръв.

Крокъс видя, че стената зад него — стената на Барук — е срутена и градината се вижда. Сред димящата пръст се издигаха потрошени дървета. Каменна площадка обикаляше пред задния вход на имението. Пред двукрилата врата се търкаляха потрошени статуи.

Драконът изглеждаше зашеметен. Крокъс се стегна. Сега беше моментът. Почти не вярвайки в собствената си дързост, крадецът се втурна през улицата зад гърба на чудовището — надяваше се да се добере до прикритието на градината. Погледът му остана прикован в дракона, а мислите му — в монетата в джоба му, носеща късмет.

И в този момент, пред очите му, тялото на съществото започна да се преобразява, да се свива в себе си, обкръжено от сияеща мъгла. Крокъс забави крачка, после спря, неспособен да откъсне поглед. Сърцето му блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изскочи. Всеки дъх беше болезнен. Късметът му, каза си той с ужас, беше свършил.

Сиянието угасна и насред улицата вече стоеше привидение с външност на великан, загърнат в наметало с качулка.

Крокъс се опита да тръгне, но тялото му отказваше да се подчини. Зяпна, отворил широко очи, извръщащия се към него демон. Съществото се озъби и извади от колана си огромна брадва. Вдигна я и заговори с дълбок, тих глас.

— Какъв смисъл да се продължава това? — попита то съвсем благоразумно. — Императрицата ви разрешава да избягате, милорд. Отново ви оказва милост. Приемете я и напуснете.