Стивън Ериксън - Лунните градини

— Ония от Кабала — бавно заговори Деръдан. — Упорити, самоуверени в своята непобедимост. Не се съмнявам, че и те са крачели неспокойно в очакване на неизбежната поява на Воркан.

Барук се спря, за да отговори, но бе прекъснат от силен писък отвън. Писъкът бе последван от оглушителен трясък, който разтърси стените. Алхимикът пристъпи към вратата.

— Почакай! — викна му Деръдан от кръга. — Не се поддавай на любопитството си! Воркан несъмнено ще се възползва от това, нали?

— Беше разбита преграда — каза Барук. — Защитите ми са нарушени.

— Толкова повече основания има за предпазливост — смъмри го Деръдан. — Приятелю, умолявам те, ела при мен.

— Е, добре — въздъхна Барук и тръгна към нея. Внезапен полъх го перна отляво по бузата и Деръдан извика предупредително.

Воркан — облечените й в ръкавици ръце блестяха в червено — скочи върху Барук. И в същия миг се появи друга фигура, изникна от тъмното и пресрещна убийцата с вихър от удари. Воркан залитна назад, после изпъна рязко ръка и перна нападателя си по рамото.

Прокънтя болезнен писък. Барук зяпна и чак сега разбра, че защитникът му е жена Тайст Андий. Тя падна и остана неподвижна. Двете ръце на Воркан вече не блестяха.

Алхимикът махна с ръка и от нея изригна яростна енергия и се изви като жълта мълния. Воркан изсъска контразаклинание и мълнията бе погълната от червена мъгла, която бързо угасна и изчезна. Убийцата настъпи.

Съвсем смътно Барук чу, че Деръдан му вика нещо, но изпълнените с гибел очи на Майсторката на убийците го задържаха. Лекотата, с която бе разсеяла силата, показваше ясно, че го надвишава в чародейството. Единственото, което му оставаше, разбра той с безпределна яснота, бе да чака смъртта си.

И изведнъж Воркан ахна — от гърдите й стърчеше дръжката на кама. Намръщена, тя посегна, извади я и я хвърли настрана.

— Това беше… — изохка жената Тайст Андий — всичко, което можах. Моите извинения, милорд.

Деръдан се появи зад Воркан, вдигна ръце и подхвана заклинание. Воркан се извъртя и нещо изхвърча от ръката й. Магьосницата изпъшка и се строполи.

Гняв изпълни Барук, той изрева и се хвърли към Воркан. Тя се изсмя и отскочи встрани, след което, изхвърли напред блесналата си ръка. Алхимикът се дръпна, загуби равновесие и едва успя да избегне смъртоносния допир. Чу отново смеха на убийцата, точно зад себе си.

А после видя вратата. Беше отворена — и очите му се облещиха. Там беше приклекнал някакъв младеж.

Барук се хвърли към Воркан да посрещне смъртта си. Видя как момчето се изправи и замахна — първо с дясната си ръка, а после и с лявата. Докато алхимикът падаше на пода, две тухли удариха убийцата: едната изхрущя, другата изтрещя. Блесна червена мълния.

Барук едва успя да си поеме дъх. Воркан лежеше неподвижно до него. Лицето на момчето се появи в кръгозора му, плувнало в пот и намръщено.

— Алхимик Барук?

Той кимна.

Момчето въздъхна и се ухили.

— Жив сте. Добре. Ралик ме изпрати да ви предупредя.

Барук се надигна.

— Вещицата — изхриптя той и посочи. — Погрижи се за нея, моля ти се.

Видя, че момчето се наведе над Деръдан, и усети, че силата му се връща.

— Диша — каза Крокъс. — Този нож, дето са я проболи с него… като че ли е покрит с мъзга. — Посегна да го докосне.

— Не! — изрева Барук.

Крокъс се дръпна уплашено.

— Отрова — каза алхимикът и коленичи до Деръдан. Бързо погледна приличащото на мъзга вещество по острието и подозрението му се потвърди. — Бял паралт.

— Това беше паяк, нали?

— Познанията ти ме изненадват, момче — изсумтя Барук. — За щастие, тя е в дома на единствения човек, който има противоотровата. — Измърмори нещо и в ръката му се появи фиала.

— Ралик каза, че за белия паралт нямало противоотрова.

— Това е едно от нещата, които не съм склонен да разгласявам. — Барук наклони фиалата и изля съдържанието й в гърлото на вещицата. Тя се закашля, после се успокои. Барук изгледа Крокъс. — Май добре се познавате с Ралик. Как се казваш?

— Крокъс. Мамът ми беше чичо, сър. Видях как умря.

Деръдан примига, отвори очи и се усмихна лениво.

— Това, което виждам, ме радва.

Барук й отвърна с усмивка.

— Да, приятелко. Но нямам претенции, че съм надвил Воркан. Това е заслуга на Крокъс, племенника на Мамът.

Погледът на Деръдан се плъзна към младежа.

— А, онзи, в когото за малко не се спънах тази вечер. — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам за Мамът, дете.

— Аз също — отвърна той.

Барук стана и се обърна. И изруга злобно. Тялото на Воркан го нямаше.