Стивън Ериксън - Лунните градини

— Не — отвърна Дужек. — Ние може да сме под обсада. Черните ще ви стоварят в равнината Катлин. Заповедите им по този въпрос са изрични, но можете да се опитате да ги отмените.

Сержантът отвърна с гримаса. Ще ги отменят друг път.

— Значи равнината Катлин. Това само означава, че ще ни отнеме повече време, докато се доберем до вас, сър.

Сиянието, обкръжаващо двете кости, леко примига и от другия край на разговора се чу „думм“. Фидлър се изкиска. Дужек току-що беше ударил с юмрук по масата.

Уискиджак изгледа свирепо сапьора.

— Капитан Паран? — ревна Дужек.

— Аз, Върховен юмрук — отговори уставно капитанът и пристъпи крачка напред.

— Това, което ще кажа, е за Уискиджак, но искам да го чуете, капитане.

— Слушам.

— Сержант, ако желаете да бъдете в моята армия, ще трябва бързо да свикнете с новия ред. Първо, поставям Мостоваците под командата на капитан Паран. Второ, вие не сте повече сержант, Уискиджак. От този момент вие сте първият ми помощник-командир, а това означава отговорности. Не искам да ми се мяркате около Пейл. И знаете, че съм прав, в името на Гуглата. Капитан Паран?

— Да?

— Взводът на Уискиджак си е спечелил правото да се оттегли от служба. Ясно? Ако някой от тях предпочете да остане в строя, чудесно. Но не желая никакви наказания в случай, че предпочетат друго. Вярвам, че съм ясен дотук.

— Тъй вярно, Върховен юмрук.

— А между двете назначения на Уискиджак — продължи Дужек категорично, — той просто е дошъл за ездата, ако ме разбирате, капитане.

Паран се усмихна.

— Разбирам.

— Значи, Черните моранти ще са запознати със случката, когато дойдат да ви вземат, така че вървете с тях.

— Слушам, Върховен юмрук.

Дужек изръмжа:

— Някакви въпроси, Уискиджак?

— Нямам — отвърна унило побелелият ветеран.

— Много добре. Надявам се да се чуем скоро.

Сиянието около костите угасна.

Капитан Паран се обърна към войниците и ги изгледа един по един. „Те са моята част. Без тях нямаше да се справя.“

— Така — заговори мрачно той. — Кой е готов да бъде обявен извън закона, да го числят за един от бунтовниците на Дужек?

Тротс стана пръв, оголил зъби. Последваха го Бързия Бен, Хедж и Малът.

Настъпи мълчание, после Калам кимна на Фидлър и се окашля.

— Ние сме с вас, само че не тръгваме с вас. Аз и Фидлър, искам да кажа.

— Би ли обяснил? — тихо попита Паран.

За изненада на всички, заговори Апсалар.

— Ще им е трудно, капитане. И признавам, аз самата не съм сигурна какво са намислили, но те тръгват с мен. Връщаме се в империята. У дома.

Фидлър сви притеснено рамене, стана и се обърна към Уискиджак.

— Чувстваме, че й го дължим, сър. — После погледна капитана. — И сме го решили, сър. Но после се връщаме, ако можем.

Объркан, Уискиджак се надигна от стола. Обърна се към Паран и замръзна. Зад капитана, Кол се беше изправил в леглото.

Уискиджак измуча и посочи.

Стаята отново се изпълни с напрежение. Само Паран пристъпи напред, с искрено облекчение.

— Кол! Радвам се, че… — Млъкна изведнъж, след което промълви: — Виждам, че си буден от доста време.

Очите на Кол пробягаха към изправените на масата кокали, след което се върнаха на Паран.

— Всичко чух. Тъй че кажи ми, Паран, на войниците ти трябва ли им помощ да излязат от Даруджистан?

Ралик стоеше в тъмното под дърветата в края на поляната. Убиващите му магията сили, изглежда, се бяха оказали недостатъчни, в края на краищата. Изтръгнат беше от мястото си сякаш от някаква гигантска ръка — божия ръка, уверена, властна и неумолима. Беше наблюдавал изумен как гъмжилото от коренища бързо запълзя през поляната и пое към терасата. Беше чул отчаян писък, а после корените се върнаха, увити около някакво наподобяващо човек… привидение — и го повлякоха безцеремонно надолу в земята.

И изведнъж душата на Ралик се бе изпълнила с радостна възбуда. Той съзнаваше с неизмерима яснота, че онова, което бе израсло тук, е добро и справедливо.

Беше ново и младо. Все още, пред очите му, то продължаваше да се огъва под ъгловатите си геометрични повърхности и да се дооформя. Онова, което допреди по-малко от час приличаше на най-обикновен пън, вече се бе превърнало в къща. Виждаше се огромна врата, полускрита в сенките на извития над нея клон. Диви лози затулваха затворените капаци на прозорците. Над и вляво от вратата имаше тераса, обрасла с листак и бръшлян. Тя водеше към някакво подобие на кула, вдигаща се над втория етаж и изтъняваща в прояден връх. Друга кула се виждаше в дясната част на фасадата, тя пък — по-масивна и без прозорци, с плосък покрив, обрамчен със зъбери.