Стивън Ериксън - Лунните градини

— Не.

Адюнктата се намръщи. Не пропусна да забележи, че двамата мъже я гледат напрегнато.

— Капитане, що за оръжия са убили войниците ви?

Капитанът се поколеба, после извърна намръщения си поглед към младия лейтенант.

— Ти от доста време се мотаеш тук, Паран. Да чуем твоето мнение.

Паран отвърна със стиснати в горчива усмивка устни.

— Естествени оръжия, сър.

Капитанът усети, че му се повдига. Беше се надявал, че греши.

— Какво значи „естествени оръжия“? — попита Лорн.

— Зъби, предимно. Много големи, много остри зъби.

Капитанът се окашля и каза:

— В Итко Кан не е имало вълци от сто години. Във всеки случай, наоколо няма леш…

— Вълци са били — настоя Паран. — Големи като мулета. Няма дири, адюнкта. Едно валмо козина няма.

— Значи не са били вълци — каза Лорн.

Паран сви рамене.

Адюнктата си пое дъх, задържа го и бавно въздъхна.

— Искам да го видя това рибарско селище.

Капитанът понечи да си сложи шлема, но адюнктата поклати глава.

— Лейтенант Паран ще е достатъчен, капитане. Бих ви посъветвала междувременно да поемете охраната лично. Мъртвите трябва да се приберат колкото може по-скоро. Всички свидетелства за погрома трябва да се заличат.

— Разбрано, адюнкта — отвърна капитанът. Надяваше се, че е прикрил облекчението си.

Лорн се обърна към младия благородник.

— Е, лейтенант?

Той кимна и смуши коня си.

Чак когато птиците започнаха да се пръскат от пътя им, адюнктата неволно завидя на капитана. Хранещите се с леш твари разкриха пред нея килим от броня, потрошени кости и месо. Въздухът беше горещ, подпухнал и гъст. Видя войници, още с шлемове — вратовете им бяха прегризани сякаш от някакви огромни, ужасяващо яки челюсти. Видя разкъсани ризници, смачкани щитове и ръце, изтръгнати от раменете. Не издържа и се втренчи в морето, безсилна да обхване с ума си мащабите на жестоката касапница. Жребецът й, отгледан от най-добрите раси в Седемте града, боен кон, обучен и свикнал с кръв, бе изгубил гордата си непокорна стъпка и пристъпваше боязливо по каменната настилка.

Лорн осъзна, че трябва да разсее с нещо ума си, и го потърси в разговора.

— Лейтенант, вие получихте ли вече назначението си?

— Не, адюнкта. Очаквам да ме назначат в столицата.

Тя повдигна вежда.

— Нима? И как смятате да го уредите?

Паран примижа и се подсмихна.

— Все някак ще се уреди.

— Разбирам. — Лорн замълча. — Благородниците от доста време се въздържат да се стремят към военни назначения: предпочитат да си кротуват, нали?

— Още от първите дни на империята. Императорът не хранеше обич към нас. Докато грижите на императрица Ласийн май са насочени в друга посока.

Лорн изгледа младежа.

— Поемате голям риск, лейтенант. Освен ако арогантността ви не стига дотам, че да предизвикате адюнктата на императрицата. Толкова ли сте уверен в непобедимостта на своята кръв?

— Откога казването на истината е арогантност?

— Все пак сте млад, нали?

Това, изглежда, жегна Паран. По гладко обръснатите му бузи пробяга червенина.

— Адюнкта, през последните няколко часа газих до коленете раздрана плът и съсирена кръв. Бих се с чайки и врани за тела… знаете ли какво правят тези птици? Точно? Дерат късове месо и се бият за тях; тъпчат се с очи, езици и сърца. В ненаситната си алчност налитат на всякаква плът… — Замълча, овладя се и се изправи в седлото. — Вече не съм чак толкова млад, адюнкта. Колкото до „арогантността“, честно казано, все ми е едно. С истината не можеш да си играеш, не и тук, не и сега — вече не.

Стигнаха отсрещния склон. Една тясна пътека вляво водеше надолу към морето. Паран я посочи и смуши коня си.

Лорн го последва — гледаше замислено широкия му гръб, — после вниманието й се насочи към пътя. Той беше тесен и заобикаляше скалите на носа. Вляво пропадаше рязко на шестдесет стъпки надолу. Беше отлив и вълните се разбиваха в рифа на няколкостотин разтега от брега. Долу се виждаха локви, отразили в тъмните си води облачното небе.

Завиха и видяха извита като полумесец пясъчна ивица. Над нея, в подножието на носа, се простираше широк тревист бряг, по който бяха наклякали десетина колиби.

Адюнктата погледна към морето. Лодките се полюшваха, привързани за кейовете. Въздухът над плажната ивица и низината на прилива беше пуст — не се мяркаше нито една птица.

Тя спря коня си. Миг след това Паран я погледна през рамо и направи същото. Тя смъкна шлема си и разтърси дългата си кестенява коса — беше мокра и сплъстена от потта. Лейтенантът я погледна питащо.