Стивън Ериксън - Лунните градини

Жената загледа хората, наредени в шпалир покрай пътя. Знаеше, че са корави мъже и жени, ветерани от обсадата на Ли Хенг и Уикските войни в равнините на север. Но нещо се беше утаило в очите им, зачервени и влажни очи. Гледаха я с копнеж, който й се стори смущаващ, сякаш бяха гладни за отговор. Докато минаваше покрай тях, успя да потисне порива си да им заговори, да им предложи каквито можеше утешителни думи. Дарбите й обаче не й принадлежаха, както не бяха й принадлежали никога. В това отношение с нищо не се отличаваше от самата императрица. Щом наближиха билото, чу отвъд него крясъци на чайки и врани — извисяваха се в оглушителен писклив хор. Без да обръща повече внимание на войнишкия шпалир, адюнктата подкара коня си право напред. Капитанът я последва. Стигнаха до билото и погледнаха надолу. Пътят се спускаше на около една пета от левгата, след което отново започваше да се изкачва нагоре към морския нос.

Хиляди чайки и врани бяха осеяли земята, изсипваха се на рояци в рововете и ниския сух пирен и прещип. Земята под това кипнало бяло и черно море беше еднакво червена. Тук-там се виждаха оголени конски скелети и проблясваше желязо.

Капитанът развърза шлема си, смъкна го бавно от главата си и го окачи на седлото.

— Адюнкта…

— Казвам се Лорн — прекъсна го тихо жената.

— Сто седемдесет и пет мъже и жени. Двеста и десет коня. Деветнайсети ескадрон на Осма кавалерия на Итко Кан. — Гърлото на капитана се стегна за миг. Той погледна Лорн. — Мъртви. — Конят под него се дръпна подплашен, усетил сякаш лъха отдолу. Капитанът дръпна грубо юздите и животното се укроти, с разширени ноздри и дръпнати уши; трепереше под седлото. Жребецът на адюнктата не помръдна. — Всички са били с извадени оръжия. Всички са се били с онова, което ги е нападнало. Но всички мъртви са наши.

— Брега долу огледахте ли? — попита Лорн, без да откъсва очи от пътя.

— Никакви следи от десант — отвърна капитанът. — Никакви следи никъде, нито към морето, нито към сушата. А има и още мъртъвци. Фермери, селяни, рибари, обикновени пътници. Всички разкъсани, с откъснати крайници — деца, стока, кучета. — Млъкна и извърна глава. — Четиристотин мъртъвци — процеди през зъби. — Не сме сигурни за точния им брой.

— Разбирам — промълви безчувствено Лорн. — И никакви свидетели?

— Нито един.

Към тях отдолу по пътя яздеше мъж, привел глава към ухото на коня, сякаш го уговаряше да мине през касапницата. Пред него с крясък излитаха подплашени птици и кацаха отново над плячката си, щом ги подминеше.

— Кой е този? — попита Лорн.

— Лейтенант Гъноуз Паран — изсумтя капитанът. — Нов е в частта ми. От Унта.

Очите на Лорн се присвиха. Младежът беше стигнал до края на ниското и се беше спрял да даде заповеди на работните групи. После отново се изправи в седлото и погледна нагоре към двамата.

— Паран. От дома Паран.

— Е, да. Златна кръв в жилите и така нататък.

— Извикайте го тук.

Капитанът махна с ръка и лейтенантът срита коня. След малко дръпна юзди пред началника си и отдаде чест.

И той, и конят бяха покрити с кръв. Ята мухи и оси бръмчаха около тях на облак. Лорн не видя в лицето на лейтенант Паран младостта, която му се полагаше. И все пак не беше трудно човек да задържи погледа си върху това лице.

— От другата страна огледа ли, лейтенант? — попита капитанът.

Паран кимна.

— Да, сър. В подножието на носа има малко рибарско селище. Десетина колиби. Трупове във всички, с изключение на две. Повечето лодки, изглежда, са се върнали, макар че кеят е празен.

Лорн се намеси.

— Лейтенант, опишете ни празните колиби.

Той прогони с ръка заплашващата да го ужили по лицето оса, преди да отговори.

— Едната е над брега, малко встрани от пътя. Смятаме, че е била на една старица, която намерихме мъртва на пътя, на около половин левга южно оттук.

— Защо?

— Адюнкта, вещите в колибата бяха на стара жена. Освен това, изглежда, е имала навика да пали свещи. Лоени свещи. Старицата на пътя е била с чувал, пълен с ряпа и няколко лоени свещи. Лойта тук е скъпа, адюнкта.

— Колко пъти минахте през бойното поле, лейтенант?

— Достатъчно, за да привикна, адюнкта — отвърна той с гримаса.

— А втората празна колиба?

— Тя, изглежда, е била на някакъв мъж и момичето му. Близо е до линията на прилива, срещу празния кей.

— И никаква следа от тях?

— Никаква, адюнкта. Разбира се, продължаваме да намираме тела — по пътя, както и из полята наоколо.

— Но не и по брега.