Стивън Ериксън - Лунните градини

На момичето му прилоша от дъха на Ригга и то стисна очи.

— Ей тая истина да я запомниш, моме, че инак Булото на лъжите ще те заслепи, докле си жива. — Гласът на Ригга забръмча монотонно и момичето изведнъж се вкочани. Ригга, Риггалай Прорицателката, вещицата на восъка, дето живи души напъхва в свещи и ги гори. Души, погълнати от огън… От думите на Ригга навяваше смразяващият тон на пророчество. — Тая истина да помниш. Аз съм последната, която ще ти проговори. Ти си последната, която ще ме чуеш. Тъй сме свързани аз и ти, над всичко друго.

Пръстите на Ригга се вкопчиха още по-здраво в косата на момичето.

— Отвъд морето императрицата е забила ножа си в девствена пръст. Сега кръвта иде на прилив и ще те помете под себе си, чедо, ако не си отваряш ушите. Меч ще ти сложат в ръката, хубав кон ще ти дадат и ще те пратят отвъд това море. Ала сянка ще загърне душата ти. Сега ме чуй! Това го зарови дълбоко! Ригга ще те опази, щото ние сме свързани, ти и аз. Но само туй мога да сторя, разбра ли? Господаря, дето от Тъмата е роден, да подириш, че неговата десница ще те освободи, макар че той няма да го знае…

— Какво става тук? — изрева мъжки глас.

Ригга вдигна очи към пътя. Един от конниците беше забавил ход. Прорицателката пусна косата на момичето.

То се надигна и залитна. Един от камъните на пътя се откърти под крака му. Ездачът вече отминаваше. Подир него изтрополи друг конник.

— Я остави хубавелката на мира, дърто — изръмжа той и докато минаваше покрай тях, се наведе от седлото и замахна. Тежката, покрита с железни люспи ръкавица изпращя в главата на Ригга, завъртя я и тя се строполи.

Кокалестото й тяло се стовари върху бедрата на момичето и то изпищя. Червена слюнка потече от устата на старата жена. Хлипайки, момичето запълзя назад по чакъла и избута с крака тялото на Ригга. После се надигна на колене.

Нещо от пророчеството на Ригга сякаш заседна в главата му — тежко като камък и от светлина скрито. Разбра, че не може да възстанови и дума от това, което бе казала Прорицателката. Пресегна се и сграбчи вълнения шал на Ригга. После много внимателно обърна старицата по гръб. Кръв беше оцапала едната страна на главата й, стичаше се зад ухото. Още кръв се бе размазала по покритата с бръчки брадичка и беше зацапала устата й. Очите й се бяха вторачили в небето. Слепи.

Момичето се дръпна, останало без дъх. Огледа се отчаяно. Войнишката колона бе отминала, оставяйки след себе си само прах и заглъхващия тропот на конски копита. Ряпата на Ригга се беше пръснала на пътя. Между отъпканите глави имаше и пет лоени свещи. Момичето вдиша хрипливо прашния въздух, избърса носа си и погледна своя кош.

— Свещите ги остави — замърмори то със странен, непривично хриплив старчески глас. — Вече си заминаха, нали? Само мешане на кости. Зарежи ги. — Запълзя към купчините връв, изпадали от счупения кош, и когато заговори отново, гласът й пак беше млад и нормален. — Трябва ни връвта. Ще се трудим цяла нощ и ще я направим. Тате чака. Стои сега пред вратника, гледа към пътя и чака да си дойда.

Спря и потръпна. Слънчевата светлина почти се беше скрила. Необичаен мраз кървеше от сенките, които вече се стичаха като вода през пътя.

— Ето го, почва се — тихо процеди момичето с глас, който не беше неговият.

И една ръка в мека ръкавица падна на рамото й. Тя се дръпна и се присви уплашено.

— Спокойно, момиче — заговори й мъжки глас. — Свършила е. Вече нищо не може да се направи за нея.

Рибарската щерка вдигна очи. Над нея се беше надвесил мъж, загърнат в черно, с лице — скрито в сянката на качулката.

— Но той я удари — промълви момичето с детски тънък гласец. — А трябва мрежи да плетем, двамата с тате…

— Я първо да те вдигнем — каза мъжът и дългите му пръсти я подхванаха под мишниците. Вдигна я без усилие. Обутите й в сандалки крака се люшнаха за миг във въздуха, преди да я пусне да стъпи на земята.

Чак сега тя видя втория мъж, по-нисък и също облечен в черно. Стоеше на пътя, с гръб към тях, гледаше натам, накъдето бе отминала войнишката част. Заговори — с тънък като тръстика глас.

— Не беше кой знае какъв живот — рече й, без да се обръща към нея. — Дребен талант, отдавна изцеден от Дара. О, сигурно щеше да може да се справи още веднъж, но така и няма вече да го разберем, нали?

Рибарската щерка пристъпи, залитайки, към чувала на Ригга и взе една свещ. Надигна се изведнъж, с втренчен поглед, и се изплю на пътя.

Главата на по-ниския рязко се извърна към нея. Под качулката сякаш танцуваха само сенки.