Стивън Ериксън - Лунните градини

Момичето се присви и отстъпи крачка назад.

— Хубав живот беше — прошепна то. — Вижте, имаше си тия свещи. Пет. Пет за…

— Некромантика — прекъсна я ниският.

По-високият до нея промълви:

— Виждам ги, дете. Зная какво значат.

Другият изсумтя:

— Вещицата е държала пет крехки души. Дреболия. — Килна глава на една страна. — Мога да ги чуя. Зоват я.

Очите на момичето се напълниха със сълзи. Неизречима мъка сякаш се надигна от някакъв черен камък, заседнал в ума й. Тя избърса бузата си.

— Вие откъде дойдохте? — попита изведнъж. — Не ви видяхме на пътя.

Мъжът до нея погледна настланото с чакъл платно.

— От другата страна бяхме — отвърна й с лека насмешка. — Чакахме. Също като теб.

Другият се изкиска.

— От другата страна, вярно. — Обърна се към пътя и вдигна ръце. Спусна се мрак и момичето вдиша рязко. Силен, раздиращ звук изпълни за миг въздуха и когато мракът се стопи, очите на детето се ококориха.

Седем едри Хрътки клечаха около мъжа на пътя. Очите им грееха жълти — и всички се бяха обърнали в същата посока като мъжа. Чу го как изсъска:

— Жадни сме, а? Вървете тогаз!

Хрътките затичаха безшумно по пътя. Господарят им се обърна и каза на мъжа до нея:

— Нещо, което да погризе ума на Ласийн. — И се изкиска отново.

— Трябва ли да усложняваш нещата? — отвърна другият с досада.

Ниският се вкочани.

— Те виждат колоната.

Килна глава. Нагоре по пътя се чу уплашено конско цвилене. Мъжът въздъхна.

— Взе ли решението си, Котильон?

Другият изсумтя насмешливо.

— Щом използва името ми, Амманас, значи току-що си решил вместо мен. Вече едва ли можем да я оставим тук, нали?

— Можем, разбира се, приятелю. Само че без дъх.

Котильон погледна момичето и рече тихо:

— Не.

Рибарската щерка прехапа устна. Стиснала свещта на Ригга, тя отстъпи още крачка назад и ококорените й очи зашариха от единия мъж към другия.

— Жалко — каза Амманас.

Котильон като че ли кимна, после се окашля и рече:

— Ще отнеме време.

В отговора на Амманас се прокрадна насмешка.

— А ние разполагаме с време, нали? Истинското възмездие е в бавното, предпазливо дебнене на жертвата. Забрави ли болката, която тя ни причини? Гърбът на Ласийн вече е опрян в стената. Може да се сгромоляса и без нашата помощ. Къде му е удовлетворението в това?

Отговорът на Котильон беше хладен и сух.

— Винаги си подценявал императрицата. Оттам идват сегашните ни затруднения… Не. — Посочи щерката на рибаря. — Тази ще ни потрябва. Ласийн събуди гнева на Лунния къс, а ако това не е гнездо на оси — здраве му кажи. Разчетът на времето е съвършен.

Смътно долетя конско цвилене и писъци на мъже и жени — звуци, които разкъсаха сърцето на момичето. Очите й пробягаха към вкочанената фигура на Ригга край пътя, после — към приближаващия се към нея Амманас. Помисли да побегне, но краката й бяха омекнали и трепереха безпомощно. Той пристъпи и като че ли я огледа, въпреки че сенките под качулката му си останаха непроницаеми.

— Рибарска щерка си, нали? — попита я с благ тон.

Тя кимна.

— Имаш ли си име?

— Стига! — изръмжа Котильон. — Не е някоя мишка под лапата ти, Амманас. Освен това аз я избрах и аз ще реша с какво име да я нарека.

Амманас отстъпи и каза:

— Жалко.

Момичето вдигна умолително ръце.

— Моля ви — примоли се то на Котильон, — нищо не съм направила! Баща ми е беден човек, но ще ви плати всичко, каквото може. Аз съм му нужна, както и връвта — той ме чака! — Усети, че се е подмокрило, и седна на земята. — Не съм направила нищичко! — Прониза я срам и тя прибра ръце в скута си. — Моля ви.

— Нямам друг избор, дете — рече Котильон. — В края на краищата ти знаеш имената ни.

— Но не ги знаех, докато не ги казахте! — проплака момичето.

Мъжът въздъхна.

— След това, което става на пътя в момента, ще те разпитват. Неприятно. А някои много добре знаят имената ни.

— Виждаш ли, моме — добави Амманас и потисна кикота си, — ние двамата не трябваше сега да сме тук. Има имена, но има и имена . — Махна на Котильон и добави със смразяващ глас: — С баща й също трябва да се оправим. Хрътките ми?

— Не — отсече Котильон. — Ще живее.

— Как тогава?

— Подозирам — каза Котильон, — че алчността ще стигне, след като плочникът се омете. — Следващите му думи бяха пълни със сарказъм. — Сигурен съм, че ще се справиш с тази магия, нали?

Амманас се изкиска.

— Пази се от сенки, носещи дарове.

Котильон отново се обърна към момичето. И вдигна ръце настрани. Сенките, които бяха крили чертите му, се разсипаха от тялото му.