Стивън Ериксън - Лунните градини

Войникът кимна и се отдалечи с отривиста крачка, без да удостои жената с поглед.

Тя стоеше с двама телохранители близо до портала към квадратната кула на цитаделата. Смуглата й синкава кожа издаваше напанското й потекло, но инак изглеждаше простовато, облечена в покрит с петна засъхнала сол халат, с подстригана късо по войнишки сплъстена коса, с грозновато и невзрачно лице. Ала това, което накара Гъноуз да потръпне, бяха двамата й охранители. Стояха от двете й страни — високи и загърнати в черно, със скрити в дълбоките ръкави ръце и с лица, губещи се под дълбоките качулки. Гъноуз никога не беше виждал Нокът, но инстинктивно разбра, че тези двамата трябва да са служители на култа. Което означаваше, че самата жена е…

Командирът каза:

— Това долу е твоя работа, Въсла. Но май аз трябва да я оправям.

Липсата на какъвто и да било страх, почти презрението на лицето на войника смая Гъноуз. Въслата беше създала ордена на Нокътя и го бе превърнала във власт, на която можеше да съперничи единствено самият император.

— Вече използвам друго име, командире.

Мъжът отвърна с гримаса:

— Чух аз. Явно се чувстваш уверена в отсъствието на императора. Той май не е единственият, който те помни като жалка слугинска пачавра в Стария квартал. Разбирам, че благодарността се е изпарила отдавна.

Никакво изражение на лицето й не издаде, че язвителните му думи са я жегнали.

— Заповедта беше проста, командире. Изглежда, новите ви офицери са неспособни да се справят със задачата.

— Неопитни са — каза командирът.

— Не е моя грижа — сряза го тя. — А и не съм чак толкова разочарована. Неуспехите също носят уроци на тия, които ни се противопоставят.

— Противопоставят? Шепа окаяни вещици, пробутващи жалката си дарба — и с каква ли пъклена цел? Да намерят стадата коравал из плитчините на залива. Дъхът на Гуглата да ме стигне, жено, това едва ли е заплаха за империята.

— Не е разрешено. И е дръзко незачитане на новите закони…

— Твоите закони, Въсло. Няма да хванат филиз, а щом се върне императорът, ще отмени забраните ти срещу заклинателството, помни ми думата.

Жената се усмихна студено.

— Ще се зарадваш, като разбереш за сигнала, даден от Кулата — приближават се транспортите с новия ви набор. Вашите изнервени, бунтуващи се бойци няма да ни липсват, командире.

Стисна устни, погледна накриво момчето, което стоеше до командира, обърна се и с телохранителите от двете й страни се прибра в цитаделата.

Гъноуз и момчето се загледаха отново към Мишия квартал. Вече се мяркаха пламъци, закатерили се нагоре през валмата дим.

— Един ден ще стана войник — промълви Гъноуз.

Мъжът изсумтя.

— Само ако се провалиш във всичко друго, синко. Да хванат меча е последният ход на отчаяните. Запомни думите ми и си намери някоя по-достойна мечта.

Гъноуз се намръщи.

— Не си като другите войници, с които съм приказвал. Говориш също като баща ми.

— Но не съм баща ти — изръмжа сърдито мъжът.

— Светът — отвърна Гъноуз — няма нужда от още един търговец на вино.

Очите на командира се присвиха преценяващо. Той отвори уста да изрече безспорния отговор, но отново ги затвори.

Гъноуз Паран се загледа към горящия квартал, доволен от себе си. „Дори едно момче може да ви надвие, командире.“

Ветропоказателят на Мок се полюшна отново. Горещ дим се издигна над стената и ги погълна. Воня на изгоряла дрипа, овъглена боя и камък, а с тях — и нещо сладникаво.

— Някоя кланица пламна — каза Гъноуз. — Мирише на пърлени свине.

Лицето на командира се сгърчи. След дълго мълчание той въздъхна.

— Щом казваш, момче. Щом казваш…