Стивън Ериксън - Лунните градини

Амманас заговори и думите му стигнаха до ушите на момичето сякаш от безкрайно далече.

— Идеална е. Императрицата никога няма да може да я проследи, няма да може и да предположи дори. — Гласът му се извиси. — Не е чак толкова лошо, моме, да си пионка на един бог.

— Бутай и тегли — бързо промълви момичето на рибаря.

При странната й реплика Котильон се поколеба за миг, после сви рамене. Сенките наоколо се завихриха и я погълнаха. Бяха хладни. Умът й се отнесе надолу в мрака. Последното, което усети, бе мекият восък на свещта в дясната си ръка и как сякаш той започна да се издува в стиснатия й юмрук.

Капитанът се намести в седлото си и погледна жената, която яздеше до него.

— Затворили сме пътя от двете страни, адюнкта. Местният трафик е преместен навътре в сушата. Досега дума не е изтекла. — Отри потта от челото си и примижа от болка. Вълнената шапка под шлема му беше ожулила челото.

— Нещо не е наред ли, капитане?

Той поклати глава и примижа към пътя.

— Шлемът се е разхлабил. Предния път, когато го носех, имах повече коса.

Адюнктата на императрицата не отвърна.

Жаркото предобедно слънце правеше бялата прашна повърхност на пътя почти ослепителна. Потта се стичаше по тялото му, а рачата опашка на шлема му го щипеше по врата. Кръстът вече го беше заболял. Години бяха минали, откакто за последен път се беше качвал на кон, и прешлените на гръбнака му пукаха с всяко подрусване на седлото.

Всякаквите там титли отдавна бяха престанали да го карат да се стяга. Но това беше адюнктата на императрицата, ръката на Ласийн, живото продължение на имперската воля. Последното, което капитанът желаеше сега, бе да се покаже слаб пред тази млада и опасна жена.

Пътят лъкатушеше по дългия полегат склон. Вляво от тях подухваше солен вятър и свиреше в листата на напъпилите дървета. Към пладне вятърът щеше да задиша жежък като фурна и да донесе вонята на калните плитчини. А слънчевият зной щеше да притури и още нещо. Капитанът се надяваше дотогава да се е прибрал в Кан.

Постара се да не мисли за мястото, през което минаваха. Това го оставяше на адюнктата. През годините служба на империята беше видял предостатъчно, за да знае кога да залости всичко дълбоко в черепа си. Този път беше един от тях.

Адюнктата заговори:

— От дълго ли сте зачислен тук, капитане?

— Да — сухо отвърна мъжът.

Жената помълча, после попита:

— От колко?

Той се поколеба.

— Тринайсет години, адюнкта.

— Били сте се за императора значи.

— Тъй вярно.

— И сте преживели чистката.

Капитанът я изгледа накриво. И да усети погледа му, тя не го показа. Очите й останаха вперени напред. Седеше леко в седлото, ножницата на дългия й меч бе окачена високо под лявата й ръка — беше готова за конна битка. Косата й или беше подрязана късо, или бе прибрана под шлема. Жилава жена, прецени капитанът.

— Свърши ли огледът? — попита тя. — Питах ви за чистката, наредена от императрица Ласийн след преждевременната кончина на предшественика й.

Капитанът стисна зъби и наведе брадичка да придърпа каишката на шлема — не беше имал време да се обръсне и тя го жулеше.

— Не всички бяха убити, адюнкта. Хората на Итко Кан не са толкова буйни. Нямаше ги при нас онези размирици и масовите екзекуции като в другите части на империята. Ние просто си седяхме на задниците и изчаквахме.

— Разбирам — каза с лека усмивка адюнктата, — че не сте от знатно потекло, капитане.

Той изсумтя.

— Ако бях от знатно потекло, нямаше да съм оцелял дори и тук, в Итко Кан. Това и двамата го знаем. Заповедите бяха изрични и дори и канските глупаци не посмяха да не се подчинят на императрицата. — Той се навъси. — Не, само нагоре по ранговете, адюнкта.

— Последното ви назначение?

— В равнините Уик.

Продължиха известно време мълчаливо; подминаваха оставените на пост войници. Дърветата вляво отстъпиха място на ниски храсталаци, морето зад тях показа покритата си с бели гребени шир. Адюнктата пак заговори:

— Този район, дето го държите… Колко стражи сте поставили?

— Хиляда и сто — отвърна капитанът.

Тя извърна глава и хладният й поглед се вледени под ръба на шлема.

Капитанът се вгледа в лицето й.

— Касапницата стига на половин левга от морето, адюнкта, и на четвърт левга в сушата.

Жената замълча.

Наближиха билото. Там се беше струпало множество войници, други чакаха по склона на хълма. Всички се бяха обърнали към тях и ги гледаха.

— Пригответе се, адюнкта.