Стивън Ериксън - Лунните градини

— Лейтенант Паран, докладът ви беше добър. — Тя вдиша соления въздух и срещна очите му. — Боя се, че няма да бъдете назначен в Унта. Заповедите си ще получавате от мен, като офицер, назначен в личния ми състав.

Очите му бавно се присвиха.

— Какво е сполетяло тези войници, адюнкта?

Тя не му отговори веднага. Отпусна се в седлото и замислено огледа морската шир.

— Някой е бил тук. Чародей с голяма мощ. Нещо се е случило и вниманието ни е било отвлечено, за да не го разкрием.

Паран зяпна.

— Да избие четиристотин души само за да ни заблуди?

— Ако този човек и дъщеря му са били в морето, приливът щеше да ги върне.

— Но…

— Няма да намерите телата им, лейтенант.

Паран се озадачи.

— Сега какво?

Тя само го погледна и обърна коня.

— Сега се връщаме.

— И само това ли? — Той я зяпна, докато тя обръщаше коня си, после подкара в тръс, за да я догони. — Почакайте малко, адюнкта — каза й, след като се изравни с нея.

Тя го изгледа предупредително. Паран тръсна глава.

— А, не! Щом вече съм в личния ви състав, искам да знам повече за това, което става.

Тя отново си сложи шлема и стегна здраво каишките под брадичката си. Дългата й коса провисна на парцаливи въжета върху имперската й пелерина.

— Е, добре. Както знаете, лейтенант, аз не съм магьосница…

— Не сте — каза Паран хладна усмивка. — Вие само ги издирвате и ги убивате.

— Не ме прекъсвайте. Смятах да кажа, че съм проклятие за чародейството. Това, лейтенант, означава, че макар да не практикувам магия, имам вземане-даване с нея. Така да се каже. Познаваме се с нея, ако така предпочитате. Познавам шаблоните на магьосничеството и са ми познати шаблоните на онези умове, които го използват. В този случай трябваше да стигнем до извода, че клането е пълно и безразборно. Не е нито едното, нито другото. Тук има диря и ние с вас трябва да я открием.

Паран кимна замислено.

— Първата ви задача, лейтенант, е да отидете до близкото тържище… как се казваше?

— Джером.

— Да, Джером. Те познават тази рибарска махала, защото тук са продавали улова си. Поразпитайте, разберете кое от рибарските семейства е включвало баща и дъщеря. Донесете ми имената и описанията им. Използвайте войската, ако местните се окажат опърничави.

— Няма да се опъват — увери я Паран. — Канците са услужлив народ.

Изкачиха се по пътеката и спряха на пътя. Между труповете долу трополяха коли, воловете мучаха и биеха в пръстта накървавените си копита. Войнишки викове се носеха из гъмжилото, а над всичко това кръжеше облак от хиляди птици. Вонеше на паника. В отсрещния край стоеше капитанът, шлемът му висеше на едната му ръка.

Адюнктата се загледа натам с присвити очи.

— Заради тях, дано да се окажете прав, лейтенант.

Докато капитанът гледаше двамата приближаващи се конници, нещо му подсказа, че спокойните му дни в Итко Кан са преброени. Шлемът в ръката му изведнъж натежа. Той изгледа накриво Паран. Това благородниче пак се беше уредило. „Сто конци го дърпат всяка стъпка по пътя към някое сладко постче в някой мирен град.“

Двамата излязоха на билото и той видя, че Лорн го гледа съсредоточено.

— Капитане, имам една молба към вас.

Капитанът изсумтя. „Молба, в името на Гуглата! Императрицата сигурно всяка сутрин си проверява чехлите да не би тази вече да ги е обула.“

— Разбира се, адюнкта.

Тя слезе от коня си, Паран — също. Лицето на лейтенанта беше равнодушно. Наглост ли бе това, или адюнктата му беше дала повод за размисъл?

— Капитане — започна Лорн, — разбирам, че в Кан се набират войници. От околностите на града ли събирате хората?

— За войската? Най-вече оттам, разбира се. Градските имат много повече, от което да се лишат. Плюс това, те първи чуват лошата вест. Повечето селяни още не знаят, че в Дженабакъз провалът е пълен. И смятат, че гражданите просто са си глезльовци. Може ли да попитам защо питате?

— Можете. — Лорн загледа войниците, разчистващи пътя. — Трябва ми списък на новите наборници. От последните два дни. Тези, които са родени в града, ги забравете, само от външните. И само жените и старците.

Капитанът отново изсумтя.

— Списъкът сигурно ще е кратък, адюнкта.

— Дано, капитане.

— Разбрахте ли какво се крие зад всичко това?

Все така загледана в трескавата дейност по пътя, Лорн отвърна:

— Представа нямам.

„Да бе — помисли капитанът. — Аз пък съм превъплътеният император.“

— Лошо — измърмори той.

— О! — Адюнктата се обърна към него. — Лейтенант Паран вече е в състава ми. Вярвам, че ще направите необходимите размествания.