Стивън Ериксън - Лунните градини

Съсипията като че ли не беше от повече от един ден — плодовете и зеленчуците едва започваха да гният в следобедната жега.

Конят го носеше в бавен тръс и пред очите на Паран в сивкавата от прахта омара бавно се откроиха първите постройки на тръжното селище. Никой не се движеше между полупорутените кирпичени къщи; нямаше псета, които да го подгонят с лая си, а единствената кола пред очите му се беше килнала на единственото си останало колело. За да подсили зловещия пейзаж, въздухът бе надвиснал неподвижен, лишен от птичи зов. Паран разхлаби меча в ножницата.

Щом наближи първите постройки, спря коня. Бягството беше станало набързо, в паника. И все пак не видя тела на мъртъвци, нито някакви признаци за насилие, освен явната припряност на онези, които бяха побягнали. Той си пое дъх, бавно издиша и цъкна с език на коня да продължи. Главната улица, всъщност единствената улица на селото, водеше до единствената двукатна каменна постройка: Имперската жандармерия. Ламаринените й кепенци бяха спуснати, тежката обкована врата — залостена. Паран приближи, без да откъсва очи от сградата.

Слезе, върза кобилата на коневръза и отново огледа улицата. Пълно мъртвило. Извади меча си и закрачи към вратата на Жандармерията.

Спря го някакъв тих постоянен звук отвътре, твърде тих, за да може да се чуе от разстояние, но сега, когато застана пред огромната обкована врата, той чу ясно човешко мърморене и настръхна. Изпъна ръката с меча и опря върха му под мандалото. Повдигна го и бутна вратата.

В сумрака вътре пробяга вълна, плясък и лъх на въздух, който донесе до ноздрите му наситения мирис на разлагаща се плът. Той вдиша дълбоко. Устата му внезапно бе пресъхнала.

Взря се. Посрещна го смразяващо тихият шепот на отварящи се да заговорят гърла. Залата беше пълна с черни гълъби — пърхаха и гукаха сред ледена тишина. Сред тях лежаха униформени човешки тела, проснати безразборно по пода между купчините курешки. Пот и смърт изпълваха въздуха, гъст като блатна мъгла. Той влезе. Гълъбите запърхаха, но иначе не му обърнаха внимание: нито един не полетя към вратата.

От сенките към тавана със слепите си очи се взираха подути лица. Бяха посинели, като на удушени. Паран се вгледа в един от войниците и промърмори:

— Доста е нездравословно да носиш тая униформа, а?

„Призоваване на птици с магия за траурно бдение. Черният хумор май не ми допада вече.“ Отърси се и тръгна из помещението. Птиците се отдръпваха тромаво от ботушите му и гъргореха зад него. Вратата към кабинета на капитана зееше. През капаците на прозорците струеше мътна светлина. Паран прибра меча в ножницата и влезе. Капитанът си седеше в стола, с подпухнало лице — на грозни зелени и сини петна.

Младежът помете с ръка влажните черни пера от писалището и зарови в свитъците. Хартията се разпадаше на гнили мазни листа между пръстите му.

„Грижливо премахване на следата.“

Обърна се и излезе вдървено под топлото слънце. Затвори вратата, както несъмнено бяха направили и селяните.

Магията бе поквара, която малцина бяха склонни да разследват. Защото имаше свойството да се разпространява.

Паран отвърза кобилата, яхна я и излезе от изоставеното село. Не се обърна назад.

Слънцето клечеше на хоризонта, натежало и подпухнало сред петно от пурпурни облаци. Паран едва държеше очите си отворени. Беше изнурителен ден. Ужасен ден. Земята наоколо, доскоро позната и спокойна, се бе превърнала в място, кипнало от мрачно чародейство. Той изобщо не държеше да изкара нощта на открито.

Конят му вървеше мудно, навел глава. Сумракът бавно ги загръщаше. Скован от изтощителните вериги на мислите си, Паран се помъчи да си припомни всичко, което бе преживял от заранта.

Беше се отървал от киселия мълчалив капитан и от гарнизона в Кан, беше получил неочаквано бърз шанс за издигане. Адютант на адюнктата бе повишение, за каквото не можеше и да си въобразява допреди седмица. Въпреки професията, която си бе избрал, баща му, а и сестрите му, щяха да са впечатлени, ако не и смаяни от постижението му. Като толкова много други синове и дъщери на благородни фамилии, той отдавна беше хвърлил око на имперската военщина, жаден за престиж и отегчен от безучастното самодоволство на знатната класа. Да, той жадуваше за нещо повече от разпращането на каруци с вино и надзираването на семейната ферма за породисти коне.

Не беше първият, включил се доброволно в поредния набор, за да улесни по този начин пътя си на подготовка за офицер и домогването до висок пост. Само дето го беше споходил лош късмет, който го отпрати в Кан, където гарнизонът ветерани ближеше раните си вече шеста година. Един неизпитан в битки лейтенант не можеше да се надява на особено уважение, още по-малко ако е със знатно потекло.