Стивън Ериксън - Лунните градини

— Заличавайки всякаква надежда, м-да. Такова ми е задължението като Нокът с ненадмината сръчност. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми.

— А той беше?

— Жаден ли сте?

Паран се намръщи, но слезе от коня.

— Не казахте ли, че адюнктата иска да стигнем бързо?

— О, лейтенант, ще побързаме. Но след като си напълним търбусите и побеседваме с изтънчена вежливост.

— Според това, с което сте известен, изтънчеността стои много ниско в списъка на уменията ви, Нокът.

— Тя е една от най-ценните ми черти, но напоследък рядко имам възможност да я упражнявам, лейтенант. Вие, разбира се, ще отделите от скъпоценното си време, след като ще ви придружавам, нали?

— Каквато и уговорка да има между вас и адюнктата — каза му Паран, след като се приближи, — тя си е между вас. Аз не ви дължа нищо, Топър. Освен омраза.

Нокътят клекна край пътя и заизважда от джобовете си пакети, а след тях — и две кристални чаши. После извади тапата на бутилката.

— Стари рани. А на мен ми обясниха, че сте хванали по друг път, оставили сте зад гърба си досадните, бутащи се с лакти тълпи благородна сган. — Наля двете чаши с вино с кехлибарен цвят. — Вече сте едно с тялото на империята, лейтенант. То ви командва. И вие реагирате безпрекословно на волята му. Вие сте малка частица от един от мускулите на това тяло. Ни повече, ни по-малко. Времето за стари омрази отдавна е минало. Тъй че… — той остави бутилката на земята и подаде едната чаша на Паран — да вдигнем наздравица за новото начало, Гъноуз Паран, лейтенант и адютант на адюнкта Лорн.

Паран се намръщи, но взе чашата. Отпиха.

Топър се усмихна и извади копринена кърпа, за да попие устните си.

— Ето, виждате, че не е толкова трудно, нали? Мога ли да ви наричам с избраното ви прозвище?

— Паран е достатъчно. А вие? Каква титла се полага на командира на Нокътя?

Топър отново се усмихна.

— Ласийн продължава да командва Нокътя. Аз й помагам. В това отношение също съм нещо като адютант. Можете да ме наричате с прозвището ми, разбира се. Не съм от тези, които държат на формалностите след определена точка от запознанството.

Паран седна край разкаляния път.

— И преминахме ли вече тази точка?

— И още как.

— Как го решаваш?

— Ех. — Топър почна да развива пакетите и да вади сирене, хлебчета и плодове. — Запознанствата си ги правя по един от два възможни начина. Свидетел сте на втория.

— А първият?

— В тези случаи нямам време за изискани представяния, уви.

Паран развърза шлема си и го смъкна уморено.

— Държиш ли да чуеш какво открих в Джером? — попита той и оправи с ръка черната си коса.

Топър сви рамене.

— Ако изпитваш нужда.

— Може би е по-добре да изчакам аудиенцията си с адюнктата.

Нокътят се усмихна.

— Започваш да се учиш, Паран. Никога не предлагай с лека ръка знанието, с което разполагаш. Думите са като монети — струва си да ги къташ.

— Докато не умреш върху купчина злато — каза Паран.

— Гладен ли си? Мразя да се храня сам.

Паран прие къшей хляб.

— Е, адюнктата наистина ли е нетърпелива, или си тук по други причини?

Нокътят се усмихна и се надигна.

— Уви, изисканият разговор приключи. Пътят ни се отваря. — И се обърна към пътя.

Паран също се извърна и видя как във въздуха се раздира нещо като завеса и от пролуката се изсипва мъглива жълта светлина. „Лабиринт, тайните пътища на магьосничеството.“

— Дъх на Гуглата!

Въздъхна. Мъчеше се да се отърси от внезапно обладалия го мраз. През процепа успя да зърне сивкава пътека, притисната от двете страни от ниски стени и засводена отгоре от непроницаема мъгла с цвета на охра. Въздухът нахлу през портала като поет дъх и показа, че пътеката е от пепел — невидими течения завихриха бясно нагоре прашни вихрушки.

— Ще трябва да свикваш с това — каза Топър.

Паран хвана юздите на кобилата и окачи шлема си на седлото.

— Води.

Нокътят го изгледа одобрително и пристъпи в Лабиринта.

Паран го последва. Порталът зад тях се затвори и пътеката отпред се удължи. Итко Кан беше изчезнал, а с него — и всякакви признаци на живот. Светът, в който бяха навлезли, беше пуст като смъртта. Могилите, ограждащи пътеката като стени, се оказаха грамади от пепел. Въздухът беше наситен и гъст, с метален привкус.

— Добре дошъл в имперския Лабиринт — с лека насмешка каза Топър.

— Колко приятно.

— Изкован със сила от… каквото там е било преди. Постигано ли е някога такова нещо? Боговете само могат да кажат.