— Както заповядате, адюнкта. Обичам канцеларщината.
Думите му му спечелиха бегла усмивка, после лицето й отново стана сериозно.
— Лейтенант Паран тръгва веднага.
Капитанът погледна младия благородник и се усмихна така, че усмивката му да каже всичко. Да служиш на адюнктата беше все едно да си червеят на куката. Адюнктата беше куката, а от другия край на кордата беше императрицата. Да се гърчи.
На лицето на Паран се изписа кисела физиономия.
— Слушам, адюнкта. — Той отдаде чест и препусна по пътя.
Капитанът го погледа, докато се отдалечи, после каза:
— Нещо друго, адюнкта?
— Да.
Тонът й го накара да се обърне.
— Бих искала да чуя едно войнишко мнение за сегашните набези на знатното съсловие в имперската командна структура.
Капитанът я изгледа твърдо.
— Не е много ласкаво, адюнкта.
— Продължете.
Капитанът заговори.
Беше осмият ден на набора и кадрови сержант Араган седеше зад писалището с помътнели очи, докато ефрейторът подкарваше поредното пале от редицата. Тук, в Кан, бяха извадили голям късмет. Риба се лови най-добре в мътни води, беше казала Юмрукът на Кан. Тук само слушат истории. А от историите кръв не ти тече. От историите не огладняваш и не ти се подбиват краката. Когато си млад, миришеш още на свински лайна и си убеден, че в целия проклет свят няма ни едно оръжие, което може да те нарани; единственото, което правят историите, е да те накарат да поискаш да станеш част от тях.
Старицата беше права. Както обикновено. Тези хора не бяха тъпкани от ботуша толкова дълго, че всъщност им харесваше. Какво пък, възпитанието започваше оттук.
Денят беше лош: тукашният капитан изхвърча с гръм и трясък навън с три роти, без да остави след себе си поне един достоверен слух какво точно става. И сякаш, че това не стигаше, ами няма и десет минути след това от Унта пристигна адюнктата на Ласийн — за да се добере дотук, беше използвала един от гадните магически Лабиринти. Въпреки че самият той не я видя, само името й в горещия вятър бе достатъчно, за да го полазят тръпки. Убийцата на магове, скорпионът в джоба на императрицата.
Араган се загледа намръщено в писалището. Ефрейторът се окашля и той вдигна глава.
Новобранката, застанала пред него, го стъписа. Той отвори уста — езикът му беше готов да запердаши такава тирада, от която цялата редица младоци щяха да се пръснат като пилци — но само миг след това я затвори и думите останаха неизречени. Указанията на Юмрука на Кан бяха повече от ясни: щом имат две ръце, два крака и глава — взимайте ги. Кампанията за Дженабакъз беше пълен погром. Трябваха свежи попълнения.
Той се ухили на момичето. Напълно отговаряше на описанието на Юмрука. И все пак…
— Е, моме, разбираш, че си се наредила да се включиш във Военноморските сили на Малазан, нали?
Девойката кимна и твърдият й хладен поглед се прикова в Араган.
Лицето на сержанта се вкочани. „Проклятие, едва ли е на повече от дванайсет-тринайсет. Ако ми беше дъщеря…“
„Но защо очите й изглеждат толкова дяволски стари?“ Последния път, когато бе видял нещо подобно, беше извън Леса Мот, на Дженабакъз — вървяха през селска земя, поразена от петгодишна суша и два пъти по-дълга война. Онези състарени очи бяха от глад или от преживяна смърт. Той се навъси.
— Как се казваш, момиче?
— Е, приета ли съм? — попита тихо момичето.
Араган кимна и изведнъж почувства, че черепът му ще се пръсне от болка.
— Назначението си ще получиш в едноседмичен срок. Освен ако нямаш предпочитания.
— Дженабакъзката кампания — моментално отговори момичето. — Под командата на Върховен юмрук Дужек Едноръкия. Войската на Едноръкия.
Араган примига и каза:
— Ще си отбележа. Името ти?
— Сори. Името ми е Сори 1 1 Съжалявам (англ.). — Бел.прев.
.
Араган надраска името в тефтера си.
— Свободна си. Ефрейторът ще ти каже къде да отидеш. — Погледна я, когато тя тръгна към вратата. — И измий тая кал от краката си.
Араган продължи да пише, но след миг спря. Не беше валяло от седмици. А и калта наоколо беше по-скоро зелена и сива, не тъмночервена. Хвърли перото и разтри слепоочията си. „Добре поне, че това главоболие престана.“
Джером бе на левга и половина навътре в сушата, по Стария кански път, предимперска магистрала, рядко използвана след изграждането на горния имперски крайбрежен път. Движението по него напоследък включваше предимно пешаци — местни фермери. Сега само пръснатите по платното развързани и разкъсани вързопи с дрехи, потрошени кошове и стъпкани зеленчуци свидетелстваха за скорошното им преминаване. Едно окуцяло муле, последният страж, надзираващ останките от това преселение, стоеше и гледаше тъпо, нагазило до глезените в чувал с ориз.
Читать дальше