Стивън Ериксън - Лунните градини

Той примигна изненадано. Тя продължи:

— Разбира се, той също не се вслуша в съвета, който му дадох аз. Чудя се, кой бог ви събра двамата на онзи парапет — готова съм да му отслужа служба в признание на чувството му за хумор. Нима си представяхте, че Имперската арка свършва в конюшните, лейтенант?

— Кобилата ми се опъваше и не искаше да премине, императрице.

— И с основание.

Паран се усмихна.

— За разлика от мен, тя е с потекло, известно със своята интелигентност. Моля приемете покорните ми извинения.

— Топър ще те заведе при адюнктата. — Тя махна с ръка и един от стражите пристъпи да хване юздите на кобилата.

Паран отново се поклони и се извърна с усмивка към Нокътя.

Топър го поведе към една от страничните врати.

— Тъпак! — сопна се той, след като вратата звучно се тръшна след тях, и бързо закрачи по тесния коридор. Паран не направи никакво усилие да го догони и го принуди да чака в другия край, завършващ с вито стълбище. Лицето на Топър беше потъмняло от яд. — Какво беше това за парапета? Значи и друг път си я срещал. Кога?

— След като тя се въздържа да обясни, мога само да последвам примера й — отвърна Паран. И изгледа стъпалата с двата фронтона над тях. — Значи това трябва да е Западната кула. Кулата на Праха…

— Най-горният етаж. Адюнктата те чака в покоите си — други врати няма, така че няма да се загубиш, просто продължаваш, докато не стигнеш горе.

Паран кимна и започна да се изкачва.

Вратата на стаята на самия връх на кулата беше открехната. Паран потропа възпитано по нея и пристъпи. Адюнктата седеше на пейка в другия край, с гръб към широк прозорец. Крилата му бяха отворени и пропускаха червеникавия блясък на изгрева. Обличаше се. Паран се спря смутен.

— Не държа на благоприличието — каза адюнктата. — Влез и затвори вратата.

Паран изпълни заповедта. Огледа се. Стените бяха покрити с овехтели гоблени. Каменните плочи на пода бяха застлани с кожи. Мебелите — оскъдни — бяха стари. Напанска изработка, груби, без никакво изящество.

Адюнктата стана и навлече кожената си ризница. Косата й блесна под червената светлина.

— Изглеждаш уморен, лейтенант. Сядай.

Той се огледа, намери стол и блажено се отпусна в него.

— Следите бяха скрити грижливо, адюнкта. Хората, останали в Джером, едва ли ще проговорят.

Тя пристегна последната каишка.

— Освен ако не пратя некромант.

Паран изсумтя.

— Свидетелства на гълъби… Мисля, че тази възможност е била предвидена.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Извинете, адюнкта. Изглежда, че вестителите на смъртта са били… птици.

— И ако трябва да погледнем през очите на мъртвите войници, няма да видим нищо повече. Гълъби, казваш?

Той кимна.

— Любопитно. — Тя замълча.

Той я изгледа продължително.

— Аз стръв ли бях, адюнкта?

— Не.

— А навременната поява на Топър?

— Съвпадение.

Паран замълча и затвори очи. Главата му се замая. Не си беше дал сметка колко е уморен. Мина време, преди да осъзнае, че тя му говори. Тръсна глава и се изправи.

Адюнктата стоеше пред него.

— Изтрай малко и ще поспиш, лейтенант. Тъкмо ти обяснявах какво бъдеще те очаква. Няма да е зле да обърнеш внимание. Ти изпълни задачата си според указанията. Всъщност оказа се доста… издръжлив. Погледнато външно, аз съм приключила с теб, лейтенант. Ще те върнат в офицерския корпус, тук в Унта. Ще последват много назначения, с които ще преминеш официалното си обучение. Колкото до службата ти в Итко Кан, там не се е случило нищо особено, разбираш ли ме?

— Да.

— Добре.

— Но какво все пак се случи там, адюнкта? Нима ще изоставим разследването? Нима ще се примирим, без да узнаем какво точно е станало и защо? Или само аз съм този, който трябва да остане в неведение?

— Лейтенант, това е следа, с чието проследяване не бива да се престараваме. Но ще я проследим. И ти ще бъдеш централната фигура в това усилие. Стигнах до извода — може би греша, — че би искал да бъде разкрита, да си свидетел на момента, когато ще дойде възмездието. Греша ли? Може би си видял достатъчно и предпочиташ да се върнеш към нормалното?

Той затвори очи.

— Адюнкта, ще бъда на разположение, когато дойде моментът.

Тя замълча и той усети, че преценява колко струва. Беше превъзмогнал тревогата си и му беше все едно. Беше изразил желанието си; оттук нататък решението бе нейно.

— Ще продължим, без да бързаме. Преназначението ти ще влезе в сила след няколко дни. Междувременно, върни се в бащиното си имение и си почини.