Джим Бъчър - Буря от ада

Той се разсмя с лаещ смях.

— Защото си идиот. Ти си идеалист. Отвори си очите, приятелче. Живееш в джунгла. Тук оцелява най-силният, а ти доказа своята слабост. Силните постъпват така, както искат, а слабите биват стъпкани в калта. Когато тази бъркотия приключи, ще те изтрия от подметките си и ще си тръгна, сякаш не си съществувал.

— С малко закъснение — поправих го аз. Струваше си да му пробутам някоя плитка лъжа. — Полицията знае всичко за теб, Вик. Аз им разказах всичко. Също и на Белия Съвет. Никога не си чувал за него, нали, Вик? Те са нещо като суперприятели и инквизиция в един флакон. Ще ти харесат. Ще те изметат с вчерашния боклук. Боже, ама че невежа си!

Отвърна ми предпазливо мълчание.

— Не — каза той най-накрая. — Лъжеш. Лъжеш ме, Дрезден.

— Да пукна на място, ако лъжа — уверих го аз. По дяволите, доколкото можех да преценя обстановката, нещата вървяха точно натам. — А, и още нещо. И на Джони Марконе казах. Постарах се научи кой си и къде се намираш.

— Ама че копеле — прочувствено каза Виктор. — Безмозъчно копеле. Кой те забърка във всичко това? Марконе? Затова ли те возеше тогава?

Вяло се усмихнах. От горящия шкаф се откъсна парче и падна на пода до мен. Започна да става горещо. Огънят се разпростираше из къщата.

— Ти така и не се досети кой, нали, Вик?

— Кой? — като злобно ехо се отзова Виктор. — Кой беше, твойта мамица? Онази курва, Линда ли? Или приятелката й Дженифър?

— Втори опит, трети опит, шансовете се увеличават — отвърнах аз. Мамка му. Ако успеех да го разсейвам с приказки, можех да успея да го удържа в къщата, за да изгори заедно с мен. А ако го вбеся достатъчно, може и да направи грешка.

— Защо говорите с него? — намеси се господин Бекет. — Той не е въоръжен. Нека го убием и да изчезваме, докато сме цели.

— Давайте — благодушно се съгласих аз. — И без това няма какво да губя. Ще устроя в къщата такова нещо, пред което Хирошима ще изглежда като детски фойерверк. Направете ми тази услуга.

— Млъкни — извика Виктор. — Кой беше, Дрезден? Кой, твойта мамица?

Ако издадях Моника, той можеше да й отмъсти в случай, че успееше да се измъкне. Така че не си струваше да рискувам.

— Върви по дяволите, Вик — само казах аз.

— Пригответе колата — нареди той на Бекет. — Излезте през верандата. Скорпионите ще нападнат всеки, който се опита да мине през първия етаж.

Чух някакво движение в столовата: някой отваряше вратата към верандата. Пожарът продължаваше да се разгаря. Димът висеше във въздуха като плътна пелена.

— Време е да тръгвам, Дрезден — съобщи Виктор. Гласът му звучеше меко, почти нежно. — Но преди това… тук има още някого, с когото искам да те запозная.

Усетих неприятна, пареща пустота в корема.

— Калшажжак — прошепна Виктор.

Горещият, пропит с дим въздух отново завибрира от енергия. Ивицата между мен и Виктор се сгъсти и започна да се усуква в спирала.

— Калшажжак — повтори Виктор, този път по-силно и настойчиво. Чух някакво далечно съскане, което се приближаваше. Черният маг извика името за трети и последен път, вече почти крещейки:

— Калшажжак!

Чу се гръмотевица, в ноздрите ме удари мирис на сяра и аз, протягайки шия, отново рискувах да надникна иззад стойката.

Виктор стоеше до отворената врата, водеща към верандата. Оранжево-червените езици на огъня обгръщаха тавана над него и димът се стичаше в гостната под нас.

На пода пред Виктор стоеше свит жабодемона, когото май унищожих предишната вечер. По дяволите, можех да се досетя, че не съм го убил. Всъщност не можеш да убиеш демон; можеш само да унищожиш физическата му обвивка, която той си прави, влизайки в света на смъртните. Ако го призовеш отново, той без проблем ще си направи нова.

Гледах ги очаровано. Досега само веднъж съм виждал как призовават демон — и малко след това убих стария си наставник. Гнусната твар седеше свита пред Виктор и го гледаше с абсолютна ненавист. Направо се тресеше от желание да впие в него зъбите си, да разкъса и унищожи смъртното същество, осмелило се да го призове.

Погледът на Виктор стана съвсем безумен. Потта се стичаше на вадички по лицето му и той наклони глава, сякаш зрението му беше разтеглено по хоризонтала и тази позиция му позволяваше да компенсира изкривяването. Мислено се зарадвах, че навреме изключих Вътрешното си Зрение. Някак не ми се искаше да видя как всъщност изглежда тази твар; а ако трябва да съм честен — и истинския Виктор.

Демонът най-накрая издаде дълго, раздразнено съскане и с хрипкаво ръмжене се обърна към мен. Виктор отметна глава назад и се разсмя тържествуващо: триумфът над съществото, което извика от отвъдния свят, явно го опияняваше.