Джим Бъчър - Буря от ада

— Ето, Дрезден. Виждаш ли? Силните оцеляват, а слабите биват разкъсани на малки парченца. — Той махна с ръка към мен. — Убий го — нареди той на демона.

С усилие се надигнах на крака, опирайки се в стойката. Демонът също се надигна и бавно тръгна към мен.

— Боже мой, Виктор — казах аз. — Дори не мога да повярвам, че може да си толкова тъп.

Усмивката на Виктор мигновено се преобрази в озъбване. Видях в очите му зараждащите се страх и неувереност — въпреки, че все още се чувстваше като победител. Какво пък, и аз усетих на устните си лека усмивка. После преместих погледа си върху демона.

— Наистина, не трябваше толкова лесно да споделяш с някого името на демона — отбелязах аз и поех дълбоко дъх.

— Калшажжак! — с повелителен глас произнесох аз.

Демонът замръзна на място и изпусна свистящ, пълен с болка и ярост вопъл.

— Калшажжак! — изръмжах аз още веднъж. Усещах присъствието на демона директно в главата си — огромен, хлъзгав, слузест, мятащ се като исполинска попова лъжичка. От чудовищното налягане в слепоочията пред очите ми заплуваха звезди, и аз с труд се удържах на крака. Демонът засъска възбудено и налягането в слепоочията ми се удвои, опитвайки се да ме принуди да се предам, да се откажа от борбата, та демонът да може да действа свободно. Синята светлина от очите му стана ослепително ярка, и ме болеше дори като го гледам.

Странно, в този момент си спомних малката Джени Селз и Мърфи, лежаща в безсъзнание с побеляло лице на носилката под дъжда, както и Сюзън — отровена, неспособна да бяга от демона.

Веднъж вече победих това жабище. Значи ще мога да го направя пак.

Извиках името на демона за трети и последен път. Гърлото ме болеше като от остра ангина. Думата се получи хрипкава и далеч от идеала, и за един отвратителен миг се боях от най-лошото, но Калшажжак зави още веднъж и се просна на пода, махайки с крака като отровен бръмбар. Ноктите му оставяха дълбоки следи по пода. Олюлях се и едва не припаднах от внезапната умора.

— Какво правиш? — пищеше Виктор, сякаш го колеха. — Какво правиш? — Той гледаше демона с неподправен ужас. — Убий го! Аз съм твоят повелител! Убий го, убий, убий!

Демонът злобно зави, местейки пламтящия си поглед от мен към Виктор и обратно, сякаш се опитваше да избере кого да излапа пръв. Най-накрая погледът му се спря на Виктор, който пребледня и се втурна към вратата.

— Не, няма да избягаш — измърморих аз и бързо произнесох последното заклинание, на което бях способен. За последен път, подчинявайки се на последните ми капки енергия, вятърът се надигна и ме откъсна от пода. Врязах се като снаряд във Виктор и го блъснах далеч от вратата, покрай щракналите до нас зъби на демона, към перилата на антресола.

Строполихме се в безформена купчина на самия ръб. Въздухът беше толкова нажежен, че изгаряше дробовете. Пулсиращата болка в бедрото ми стана почти непоносима; дори не предполагах, че може толкова много да боли. Димът разяждаше очите и гърлото ми.

Вдигнах поглед. Огънят беше обхванал цялата къща. Демонът се приготви за атака, затваряйки ни пътя към изхода. Зад балкона царяха хаос, огън и дим — странен, тъмен дим, който би трябвало да се издига нагоре, но който се стелеше по пода на гостната като лондонска мъгла. Болката беше твърде голяма. Просто не можех да помръдна. Дори не можех да поема дъх дотолкова, че да закрещя.

— Проклет да си! — пищеше Виктор. Той успя да стане и със силата на берсеркер ме вдигна към лицето си. — Проклет да си! — повтори той. — Какво стана? Какво направи?

— Четвъртият Закон на Магията забранява принудата на всяко същество против волята му — изхриптях аз. Болката свиваше гърлото ми, затова всяка дума ми се удаваше трудно. — Затова се намесих и го извадих изпод контрола ти. Но не поставих мой.

Очите на Виктор се разшириха.

— Искаш да кажеш…

— Че сега е свободен — потвърдих аз и погледнах към демона. — Между другото, изглежда гладен.

— Какво да правим? — изтърси Виктор. Гласът му трепереше, треперенето му се предаде и на мен. — Какво да правим?

— Да умрем — отвърнах аз. — По дяволите, така и така смятах да го направя. Но поне ще те взема със себе си.

Той погледна към демона, после към мен. Погледът му стана просто изплашен. Той преценяваше.

— Можем да се справим заедно — каза той. — Вече го спря веднъж. Можеш пак да го спреш. Двамата заедно можем да го победим и да излезем оттук.

За миг го гледах внимателно. Не можех да го убия, използвайки магия. А и не исках да го правя. Това би ми гарантирало смъртна присъда. Но можех просто да не предприемам нищо. Именно така и направих. Усмихнах му се, затворих очи и не направих нищо.