Джим Бъчър - Буря от ада

Чуха се припряно шумолене и скърцане, после — пронизителното съскане на демона, преминаващо в свистене. Воплите на Виктор бяха заменени от противен животински писък, какъвто можеш да чуеш от свиня в кланица, но не и от човек.

Висях под антресола на няколко фута над дима. Мърфините белезници, носещи цялата ми тежест, болезнено се впиваха в китката ми. Погледът ми започна да се замъглява, но все пак погледнах надолу. Видях море от кафяви, блестящи черупки. Видях как скорпионите удрят с жилата си някъде надолу, издигат се и удрят отново. Видях светещите очи на физическата обвивка на Калшажжак — по-точно, светеше само едното око; второто беше изтекло, пробито от скорпионово жило.

Видях Виктор Селз, поразяван от жила с размери на шишарка; от раните му течеше отрова. Без да обръща внимание на щипките и жилата на скорпионите, демонът започна да го разкъсва на части. На лицето на Виктор беше застинала маска на смъртна мъка, страх и злоба.

Силните оживяват, а слабите биват изядени. Мисля, че Виктор заложи на грешната сила.

Неочаквано ми се отщя да гледам ставащото долу. Виж, горе беше друго нещо: огънят, поглъщаш тавана, беше просто красив — бушуващи вълни от пламъци, червени като вишна, златни като залез. Бях твърде слаб, за да се опитвам да се измъкна от този ад, и твърде уморен от болка, за да мисля за каквото и да било. Просто се любувах на огъня, чаках, и изведнъж забелязах — виж ти! — че ужасно съм огладнял. Всъщност, защо се учудвам? Не бях ял нормално от… кога беше? В петък? Ами да, в петък. Казват, че в последните си минути започваш да обръщаш внимание на напълно неочаквани неща.

Освен това започват да ти се привиждат разни работи. На мен, например, ми се привидя Морган, влизащ в столовата откъм верандата с меча на Белия Съвет в ръка. Видях как един от скорпионите — с размерите на голяма немска овчарка — успя да намери стълбата, водеща нагоре, качи се в столовата и се хвърли към Морган. Той леко замахна с меча — хряс! — и дори не погледна към двете половинки на скорпиона, гърчещи се на пода.

С все същото мрачно изражение на лицето Морган се приближи към мен; антресолът се тресеше от крачките му. Очите му се присвиха, когато ме видя и той, вдигайки меча си, се наведе през парапета. Мечът проблясна в сребърно, неочаквано ледено в тази жега и започна да се спуска към мен.

„Колко типично,“ — проблясна в мозъка последната ми мисъл. — „Колко дяволски типично: да преживееш всичко, което са приготвили за теб лошите момчета, за да загинеш от ръцете на онези, за чието дело си се сражавал…“

Свестих се на някакво влажно и студено място; болката беше непоносима, а кашлицата сякаш обръщаше дробовете ми наопаки. По лицето ми падаха дъждовни капки: през целия си живот не съм изпитвал нищо по-приятно от това. Над мен се беше надвесил Морган и аз съобразих, че ми беше правил изкуствено дишане уста в уста. Пфу.

Задавих се, изкашлях се и седнах, опитвайки се да си поема дъх. Морган ме гледаше пронизително няколко секунди, после се намръщи, стана и се обърна.

Най-накрая успях да събера сили, за да говоря.

— Вие ме спасихте — тъпо изхриптях аз.

Той се намръщи.

— Да.

— Но защо?

Той отново ме погледна, после се наведе, вдигна от земята меча си и го прибра в ножницата.

— Защото видях какво е станало тук. Видях как си рискувал живота си, за да спреш този тип. Без при това да нарушаваш Законите. Ти не си убиец.

Покашлях още малко.

— От това не следва, че трябваше да ме спасявате.

Той се обърна и ме погледна така, сякаш думите ми го озадачаваха.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Можехте да ме оставите да умра.

Лицето му не се смекчи и на йота, но той отвърна:

— Ти не си виновен. Ти си част от Белия Съвет. — Устата му трепна, сякаш тези думи бяха по-кисели и от зелен лимон. — Формално. Аз съм длъжен да пазя живота ти. Изпълних дълга си.

— Аз не съм убивал — казах аз.

— Не.

— Щом е така — изхриптях аз, — значи аз съм бил прав. Което означава, че вие…

Морган се намръщи.

— Повече от готов съм да те екзекутирам, ако преминеш чертата, Дрезден. Не мисли, че това ще те откачи от кукичката — доколкото разбирам ситуацията.

— Така-а. Ако не съм забравил, ваше задължение като Надзирател е да доложите за поведението ми на Съвета, нали така?

— Да — изръмжа той. — Може би дори ще свалят Проклятието от теб.

Разсмях се и моментално се закашлях.

— Не си победил, Дрезден. В съвета има много хора, на които е добре известно, че се занимаваш със силите на Тъмнината. А ние няма да те изпускаме от поглед. Ще те следим ден и нощ, ще докажем че си опасен и трябва да бъдеш спрян.