Джим Бъчър - Буря от ада

— Майната ти, Дрезден — заръмжа Виктор. — Той ще изяде само единия от нас, и проклет да съм, ако позволя това да съм аз. — Той ме хвана за раменете и се опита да ме бутне срещу демона.

Съпротивлявах се, макар и доста вяло. Борехме се. Огънят буйстваше. Димът се кълбеше. Демонът се приближаваше все по-близо и лъчите светлина от неговите очища-фарове светеха в дима като прожектори. Виктор беше по-нисък от мен, по-набит, можеше да се бори по-добре от мен, освен това не беше ранен в бедрото. Той отново ме вдигна и почти успя да ме хвърли през перилата, но аз се движех по-бързо, ударих го с дясната ръка в лицето и прихванах движението му с продължаващите да висят на китката ми белезници. Той се опита да се освободи, но аз, вкопчил се в него, се извърнах, блъснах го към перилата и двамата паднахме през тях.

Отчаянието придава на човек сили, каквито изобщо не очаква от себе си. Размахах ръце и се хванах за ръба, едва удържайки се да не падна долу, в кълбящия се дим. Погледнах надолу и видях в дима кафявата черупка на един от скорпионите; вдигнатата опашка с жилото стърчеше нагоре като мачта на кораб, носещ се през слоя дим с дълбочина не по-малко от четири фута. Гостната беше изпълнена с неприятно, злобно шумолене. Успях да видя как два скорпиона разкъсват дивана на малки парчета, и това им отне най-много две-три секунди. Те се разхождаха върху останките му, а опашките им се поклащаха като флагчета върху антените на електрическите колички за голф. Мамка му.

Виктор се беше вкопчил за перилата малко по-нагоре и по-вляво от мен. Той гледаше към приближаващия се демон и лицето му беше изкривено от ужас. Видях как пое дълбоко дъх и се опита да преметне крак през перилото на антресола с цел да освободи ръката си — за магическа атака или защита.

Не можех да позволя на Виктор да се измъкне оттук. До този момент оставаше жив и невредим. Ако успееше да неутрализира демона, можеше да се измъкне. Затова направих единственото, което можех, за да го извадя от равновесие и да го накарам да се опита да ми откъсне главата.

— Ей, Вик — повиках го аз. — Беше жена ти. Моника те издаде.

Думите му подействаха не по-зле от физически удар. Главата му се обърна към мен; лицето му се изкриви от яростна гримаса. Той отвори уста, за да ми каже нещо, но му попречи жабодемона, който със злобно съскане се вкопчи в гърлото и ключицата му. Звучно изпука кост и Виктор изкрещя от болка. Махайки с ръце и крака, той се опита да скочи долу, по-далеч от демона, и вкопчилата се в него твар също се олюля.

Стиснал зъби, продължавах да се държа за перилата. Отдолу към мен скочи огромен скорпион, кафяв и блестящ в червената светлина на пожара. Отдръпнах крака си и щипката щракна във въздуха на броени инчове от него.

— Гад! — изкрещя Виктор, гърчейки се отчаяно в зъбите на жабодемона. Кръвта течеше от него като река. Сигурно демонът беше прехапал артерия и сега просто чакаше, докато притихне. През това време Виктор достигна с крак до лявата ми ръка и започна да я рита. След второто попадение хватката ми отслабна. Погледнах надолу, към гостната, и видях друг скорпион, приготвил се да скочи към мен, този път от по-близко разстояние.

„Мърфи,“ — помислих си аз, — „трябваше да те послушам.“ Ако не ме убият скорпионите, това ще направи демонът, а ако не той, то огънят — със сигурност. При всички положения краят ми наближаваше.

След тази мисъл ме обзе някакъв блажен покой. Беше ми леко и спокойно да знам, че скоро всичко ще свърши. Аз ще умра, и това е всичко. Борех се колкото можех, направих всичко, за което ми стигаха силите и ума, и ето че всичко вече свършва. Странно, в тези последни секунди съжалявах само за това, че не успях да се извиня на Мърфи, че няма да мога да се извиня на Джени Селз за това, че съм убил баща й, и че по никакъв начин няма да мога да се извиня на Линда Рандъл за това, че твърде късно разреших случая и затова не успях да спася живота й. Чудовища, демони, черни магове се рояха около мен, а на ръката ми с ледена тежест висяха белезниците на Мърфи. Затворих очи.

Белезниците на Мърфи…

Отворих очи.

Белезниците на Мърфи!

Виктор отново ме ритна в лявата ръка. Заритах с крака във въздуха, набрах се за момент и с лявата ръка хванах Виктор за панталона. Едновременно с това замахнах с дясната ръка и усуках свободно висящата гривна около стойката на перилата. Гривната направи един и половина — два оборота. Дръпнах — веригата държеше здраво.

Падайки обратно надолу, аз с всички сили дръпнах Виктор за панталона. Той изпусна див, сърцераздирателен вопъл и полетя надолу, а след него полетя и окончателно изгубилият равновесие, но така и не изпуснал го от хватката си Калшажжак. Те паднаха на пода на гостната и се скриха в дима.