Стив Олтън - Денят на змията

Доминик зави наляво в задънената уличка и после надясно в алеята за коли пред къщата.

Посрещна я Едит Акслър — умна и проницателна жена с прошарени коси на седемдесет и няколко години, с кафяви очи, излъчващи мъдростта на учител и сърдечна усмивка, изпълнена с майчинска обич.

— Здравей, кукличке. Как пътува?

— Чудесно — отговори Доминик и я прегърна.

— Нещо не е наред, нали? — попита Едит, като забеляза сълзите в очите й. — Какво има?

— Нищо. Радвам се, че съм вкъщи.

— Не ме баламосвай. Сигурно е онзи твой пациент, нали? Как му беше името? Мик?

Доминик кимна.

— Бившият ми пациент.

— Ела да поговорим, преди да е дошъл Из.

Едит я хвана за ръката и я поведе към канала с достъп до Залива, който се намираше в южната част на имението. До вълнолома бяха закотвени две яхти. По-малката, десетметрова, бе на семейство Акслър.

Седнаха на дървената пейка над водата.

Доминик се вторачи в сиво-белия пеликан, кацнал на една от дървените подпори.

— Когато бях малка и се цупех, ти винаги седеше тук с мен.

— Да, това винаги е било любимото ми място.

— И все казваше: „Не може нещата да са толкова зле, щом още мога да се наслаждавам на такава красива гледка“. — Доминик посочи другата яхта и попита: — На кого е?

— На Клуба на търсачи на съкровища в Санибел. Нали си спомняш Рекс и Дори Симпсън? Из им даде мястото на кея под наем. Под брезента има двуместна миниподводница. Ако искаш, утре Из може да те заведе на разходка.

— С миниподводницата? Ще е интересно.

Едит стисна ръката на осиновената си дъщеря.

— Разкажи ми за Мик. Защо си разстроена?

Доминик избърса сълзите си.

— Откакто ми го отне като пациент, проклетият Фолета го тъпче с торазин. Господи, Едит, това е толкова жестоко! Сърцето ми се къса, като го гледам. Мик непрекъснато е упоен и седи завързан за инвалидна количка. Направо не прилича на човек. Фолета го извежда на двора всеки следобед и го оставя да седи там, сякаш е труп.

— Дом, знам, че много държиш на Мик. Но не трябва да забравяш, че си сама. Не може да очакваш, че ще спасиш света. Като психиатър, не може да очакваш, че ще помогнеш на всеки пациент. Ти работи с Мик един месец. И независимо дали ти харесва, или не, той сега е поверен на друг. Трябва да знаеш кога да отстъпваш.

— Познаваш ме много добре, Едит. Не мога да отстъпя, когато издевателстват над някого.

Едит отново стисна ръката й и двете се загледаха в пеликана.

Едит си спомни първата си среща с уплашеното момиченце от Гватемала. Тогава работеше като училищна медицинска сестра. Доведоха й десетгодишното дете, което се оплакваше от болки в стомаха. Едит държа ръката й, докато болките намаляха. Тази проява на майчинска обич накара Доминик завинаги да се привърже към жената, чието сърце се сви, когато научи за сексуалното насилие, на което е било подложено момиченцето от братовчед си. После подаде заявление за осиновяване и след половин година семейство Акслър приюти Доминик.

— Кажи ми какво можем да направим, за да помогнем на Мик?

— Има само един изход. Да го измъкнем оттам.

— Имаш предвид да го преместим в друга клиника?

— Не. Да излезе на свобода.

— Бягство от затвора?

— Да. Мик не е луд. Мястото му не е в клиника за психичноболни.

— Сигурна ли си? Нали е убеден, че светът свършва?

— Не светът, а човечеството. Да, той наистина вярва в това. Страда от лека параноя, но кой не би стигнал до това състояние, ако прекара единайсет години в единична килия?

— Има нещо, което не ми казваш.

Доминик се обърна към нея и я погледна в очите.

— Може и да ти прозвучи налудничаво, но изглежда, в бръщолевенето на Мик има нещо вярно. Теорията му за Деня на Страшния съд се основава на предсказание на маите отпреди три хиляди години. Чета дневника на баща му и някои от находките са изумителни. Мик предсказа пристигането на космическия радиосигнал в деня на равноденствието. Когато живеех в Гватемала, баба ми разказваше за прадедите от страна на майка ми. Нещата, които ми казваше, бяха доста страшни.

Едит се усмихна.

— Започваш да ме плашиш.

— О, знам, че това са само суеверни глупости. Но имам чувството, че дължа на Мик поне да проверя някои от тези неща. Това може да успокои част от страховете му.

— Какви неща?

— Мик е убеден, че онова, което ще унищожи човечеството, е скрито в Мексиканския залив. — Доминик бръкна в джоба на джинсите си, извади сгънатите листа и ги даде на Едит.

Едит погледна разпечатката.