Стив Олтън - Денят на змията

Мик погали лицето на Доминик с едната си ръка. С другата стискаше ножа.

— Сега разбирам какво е направил баща ми. Убил е сродната си душа, за да я отърве от страданията. Избрал е по-трудния път. Направил е най-висшата жертва.

Мария се усмихна.

— Време е и ти да направиш същата жертва, Майкъл.

Мик допря острието на ножа до гърдите си. Вдигна очи към небето и извика най-съкровеното си:

— Татко, обичам те! Чуваш ли ме, татко? Обичам те и ти прощавам.

Черните му очи се втренчиха в Доминик, гърлото му се стегна от гняв.

— Аз съм Хунафу! — изкрещя Мик. Очите му бяха широко отворени. — И знам кой си ти!

И с едно-единствено мълниеносно движение заби ножа в гърлото на Доминик. Тя падна. Мик натисна още по-силно и завъртя ножа да обезглави жертвата си. От гърлото й бликна гъста черна течност.

Съществото започна да се гърчи в агония и да ръмжи. Кожата му се сви, потъмня и се овъгли. Маскировката му се разпадна пред очите на Мик.

Той нададе боен вик на воин и отряза главата на демона.

Съществото, маскирано като майка му, изсъска. Златистите цепки в тъмночервените очи блеснаха от омраза и от устата му — беше пълна с големи криви зъби — закапа отрова.

Мик се извъртя и заби обсидиановия нож в сърцето на Господаря на Подземния свят.

Плътта на Мария изгоря. Отдолу за миг се показаха овъглени сатанински черти, после всичко се превърна в пепел.

Когато тялото на извънземната змия се изпари пред очите й, Доминик изпищя, хвана се за сърцето и припадна.

На борда на „Джон Стенис“

Адмирал Джефри Гордън насочи бинокъла си към носещата се във въздуха извънземна капсула. Ракетата „Томахоук“ експлодира върху металния корпус.

— Последната ракета се детонира! Щитът е пробит. Продължавайте да стреляте!

Към обекта от иридий полетя залп от ракети „Круз“.

Игрището на маите изчезна. Майкъл Гейбриъл стоеше сам в изумруденозелен водовъртеж от енергия. Подобният на тунел цилиндър се въртеше с милиард обороти в минута.

Вляво беше входът за портала. Смаляващият се отвор разкриваше северната основа на пирамидата. Мик видя Доминик, която лежеше на най-долните две стъпала и плачеше.

Вдясно имаше друг портал — входът за Шибалба Би, Черния път, а в центъра се виждаше точка бяла светлина. Мик усети хлад, успокояващ нервите му.

„Пазителю, успях ли?“

Да, Хунафу. Двамата Господари на Подземния свят са мъртви. Порталът се затваря и на Бога на смъртта отново е отказан достъп до вашия свят.

Отворът вляво продължи да се смалява.

„Значи заплахата за човечеството вече не съществува?“

Засега. Време е да избереш.

Пред Мик се материализира гранитен саркофаг. Над него трептеше гладка капсула с очертанията на ковчег.

Чакат те две съдби. Можеш да изживееш дните си като Майкъл Гейбриъл или да продължиш към Шибалба, да изпълниш мисията си като Един Хунафу и да спасиш душите на нашия народ.

„Исполините…“

Преди шейсет и пет милиона години Пазителите — оцелелите Исполини — бяха предпочели да останат на Земята и да спасят бъдещето на непознат вид, надявайки се, че един ден генетичният им месия ще им върне услугата. Мик си спомни уплашените лица на децата в Шибалба, чиито души бяха заключени в чистилището.

„Толкова уплашени. Толкова самотни…“

Мик се вторачи в Доминик. Изпитваше болезнен копнеж да я прегърне и да я утеши. Представи си живота, от който обстоятелствата го бяха лишили, откакто беше дете. Любов… Брак… Деца… Щастливо съществуване.

„Не е честно. Защо трябва да избирам? Заслужавам да изживея дните си.“

Представи си как топлотата на Доминик го обгръща и вече никога няма да се събужда посред нощ на студения под на бетонната килия ужасно самотен…

„Най-висшата жертва…“

Спомни си гальовния глас на Доминик. „Мик, никой от нас не контролира колодата, нито картите, които са ни раздадени…“

Ти притежаваш свободна воля, Майкъл. Избирай бързо, преди порталът да се е затворил.

Със свито сърце, Мик откъсна очи от Доминик и влезе в капсулата.

Отвори очи. Лежеше в светлия син корпус на капсулата и стремглаво летеше в космоса през въртяща се фуния от интензивна гравитация. Макар че беше обвит в енергия, той виждаше през стените на капсулата. Край него с мълниеносна скорост се стрелкаха звезди.

Погледна назад и видя Земята. Синята планета постепенно се смаляваше. Космическата следа зад него изчезваше и се възцаряваше непрогледен мрак.