Стив Олтън - Денят на змията

Сърцето на Мик биеше като обезумяло, ръцете му трепереха от енергията, излъчваща се от тялото му.

Заслепената змия се вторачи като хипнотизирана в нефрита.

Мик затвори очи — бореше се да запази разсъдъка си. „Успокой се. Отведи го встрани от антенната решетка.“

Той протегна ръка и започна да слиза по стъпалата на западната фасада на пирамидата.

Съществото го последва.

Доминик се втурна към Мик, после спря и викна ужасено:

— Господи!

Чейни, генерал Фекондо и двамата командоси бяха приклекнали зад една от ниските стени на игрището. Съзнанието им не можеше да възприеме онова, което виждаха очите им.

— Доминик! — Мик я хвана за рамото и я раздруса. — Не трябва да си тук!

— О, боже… — Тя сграбчи ръката му и го дръпна. — Хайде…

— Не, чакай. Спомняш ли си какво ти казах? Помниш ли какво символизира входът към Подземния свят в „Попол-вух“?

Тя го погледна, после погледна чудовищното извънземно.

— О, не! Господи, не…

— Доминик, пернатата змия е порталът за Черния път…

— Не…

— И мисля, че аз съм Един Хунафу!

Майкъл…

Кожата на Мик настръхна.

Доминик се взря в него. По лицето й се стичаха сълзи.

— Какво ще правиш? Нима ще се пожертваш?

— Доминик…

— Не! — Тя се вкопчи в ръката му.

Идвам, Майкъл. Усещам страха ти…

— Няма да ти позволя да го направиш! Мик, моля те… Обичам те…

Той почувства, че решителността му отслабва.

— Дом, и аз те обичам и се страхувам. Но, моля те, ако искаш отново да ме видиш, трябва да си тръгнеш! — Мик се обърна към Чейни. — Махнете я оттук! Веднага!

Генерал Фекондо и двамата командоси хванаха Доминик и я повлякоха към хеликоптера.

Без да откъсва очи от извънземното, Чейни застана до Мик.

— Какво смяташ да правиш?

— Не съм сигурен, но каквото и да се случи, дръжте Доминик далеч оттук.

— Имаш думата ми. А сега направи услуга на всички ни и убий това нещо.

Чейни също се качи в хеликоптера и той излетя. Мик изпита чувство на гадене и падна на колене. Съсредоточеността му отслабна.

Светлината от нефрита намаля.

Извънземната змия поклати огромната си глава. Кехлибарените зеници отново блеснаха и вертикалните цепки се разшириха. Двете допълнителни очи на бузите на съществото се фокусираха върху термалната сигнатура на Мик и върху избледняващото сияние на оръжието му.

„Не… Съсредоточи се…“

Тецкатилпока се надигна и изрева, сякаш заяви, че вече не е подвластен на магията на Мик.

Четирите очи на змията се вторачиха в Мик, сякаш го виждаха за пръв път. Челюстите се отвориха. От дългите извити горни зъби започна да капе цвъртяща черна течност, която се разплиска като киселина върху варовиковите стъпала.

Мик затвори очи и се приготви да умре. И в следващия миг почувства антенната решетка в съзнанието си.

Тецкатилпока отвори челюсти още по-широко, оголвайки ужасните си зъби, и със зашеметяваща скорост се хвърли към Мик.

От антената на пирамидата, досущ мълния, пламна синя електрическа енергия, която порази змията. Затворено в антенната решетка, съществото започна да се гърчи в агония. Туловището му ту изчезваше, ту се появяваше във вълните на цвъртящата изумруденозелена енергия. Люспестите му пера и шиповете се разперваха в ритмични спазми.

Мик остана неподвижен пред извънземното чудовище. Очите му бяха затворени, докато насочваше новопридобитите си инстинкти на Хунафу и фокусираше огромната сила на антенната решетка на Пазителя върху ревящия враг.

Тецкатилпока трепереше от ярост и крещеше. Колоните на Храма на воините се срутиха.

Мик отвори очи, вдигна нефритения камък над главата си и със силата на волята си извади обсидиановия нож от блестящата му ножница.

Предметът от нефрит започна трескаво да пулсира и да излъчва нажежена до бяло енергия, която изгори ръката му.

Мик се прицели и хвърли предмета в отворената паст на извънземното.

Последва експлозия от чиста енергия, досущ слънце, превръщащо се в нова.

Тецкатилпока се загърчи конвулсивно, сякаш бе поразен от електрически ток с мощност един милиард вата.

Мик закри очите си с ръце, падна на колене и изключи антенната решетка.

Безжизненото извънземно се строполи на стъпалата на северната фасада. Блестящите му очи помръкнаха, отворената уста се отпусна между главите на двете змии от варовик.

Мик легна по гръб. Крайниците му трепереха, белите му дробове се опитваха да поемат въздух.

Доминик радостно възкликна, после скочи и прегърна Чейни.