Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

Докато го слушаше, Стърм се усмихваше, но накрая поклати глава:

— Отвън един от Стражите на Сийкърс ме попита за някакъв жезъл. Със син кристал, нали така?

Карамон кимна и хвана костеливата ръка на брат си.

— Едно от тези гнусни същества спря и нас. Искаха да конфискуват жезъла на Райст, представяте ли си, „за по-нататъшно проучване“. Това им бяха думите. Размахах меча и те размислиха.

Брат му отдръпна ръката си и на устните му плъзна презрителна усмивка.

— Какво щеше да стане, ако ти бяха взели жезъла? — запита го Танис.

Магът го изгледа изпод качулката с проблясващите си златни очи.

— Щяха да умрат в ужасни мъки — прошепна. — И то не от меча на брат ми!

Кръвта на полуелфа изстина. Тихите слова на магьосника бяха по-страшни от гръмките заплахи на неговия брат.

— Чудя се какво му е особеното на този жезъл, че таласъмите са готови да убиват заради него — изрече гласно мисълта си Танис.

— Говори се, че ще става още по-лошо — прошепна Стърм. Приятелите му се приведоха за да го чуват по-добре. — На север се събират армии. И не не от хора — странни същества. Говори се за война.

— И аз чух същото. Ка…каква? С кого? — попита Танис.

— И аз — добави Карамон. — Всъщност чух, че…Разговорът продължи още дълго. Таселхоф се прозя и се отдалечи от масата. Бързо се отегчаваше и затова огледа хана, търсейки някакво развлечение. Погледът му попадна върху стареца, който все така продължаваше да разказва приказки на хлапето край огъня. Кендерът забеляза, че аудиторията му се е увеличила — двамата варвари също го слушаха. И тогава челюстта му увисна.

Жената беше свалила качулката си и огънят огряваше косата и лицето й, което приличаше на мраморна статуя — класическо, изчистено и студено. Но най-много го впечатли косата й. Досега не беше виждал такава коса, особено в племената от Равнините, които, като правило, бяха тъмнокоси и мургави. Нямаше на света бижутер, който да създаде великолепието от злато и сребро, което проблясваше на пламъците.

Още един човек слушаше стареца. Беше облечен в пищната кафяво-розова роба на Търсач. Седеше зад малка кръгла маса и пиеше вино с подправки. Пред него вече имаше множество празни чаши и докато кендерът го наблюдаваше, поръча с кисел глас поредната.

— Това е Хедерик — прошепна му Тика, когато мина покрай масата, — Висшият Теократ.

Мъжът подвикна за пореден път и тя побърза да отиде при него. Той изръмжа нещо за ужасното обслужване, момичето понечи да му отвърне остро, но прехапа устни и замълча.

Старецът свърши приказката си и момчето запита:

— Всички приказки за древните богове ли са истински, старче?

Таселхоф видя, че Хедерик се намръщи. Кендерът се надяваше да не закача стареца. Докосна ръката на Танис, за да привлече вниманието му, и кимна по посока на Търсача с изражение, което говореше, че се очакват неприятности. Приятелите се обърнаха. Зашеметяващата красота на жената от Равнините незабавно привлече вниманието им. Седяха, приковали погледи в нея, и мълчаха. Гласът на стареца се чу съвсем ясно сред другите разговори в помещението.

— Всъщност моите приказки са истина, дете. — И погледна в очите жената и високия й спътник. — Попитай тях. Те носят тези приказки в сърцата си.

— Вярно ли е? — Момчето извърна жаден поглед към двамата варвари. — Можете ли да ми разкажете някоя приказка?

Жената забеляза погледите на Танис и неговите приятели и побърза да се отдръпне в сянката. Мъжът застана пред нея и сложи ръка на оръжието си. Огледа групичката и най-вече тежко въоръжения Карамон.

— Нервно копеле — отбеляза воинът и посегна към меча си.

— Разбирам го — каза Стърм. — Да пазиш такова съкровище.

Между другото, той наистина е неин бодигард. От разговора им разбрах, че тя е някаква царствена особа. Макар че от погледите им ми стана ясно, че отношенията са далеч по-сложни. Жената вдигна ръка.

— Съжалявам. — Мъжете се напрегнаха, за да чуят тихия й глас. — Не разказвам приказки. Нямам нужния талант. — Говореше на общия език, но със силен акцент. Лицето на хлапето помръкна разочаровано. Старецът го потупа по гърба и впери поглед в очите на жената.

— Дори да не умееш да разказваш — изрече почтително, — можеш да пееш, нали, Дъще на Главатаря? Изпей на детето песента си, Златна Луна. Знаеш коя.

В ръцете на стареца като от нищото се появи лютня. Той я подаде на жената, която го гледаше със страх и почуда.

— Откъде… знаете коя съм, сър?

— Няма значение — усмихна се мило старецът. — Попей ни, Дъще на Главатаря.