Маргарет Вайс - Дракони на есенния здрач

— Я, ти си брадясал — изрече развеселен Стърм, след което се обърна, за да поздрави Карамон и Флинт.

Таселхоф изчезна към бара, за да поръча още бира, тъй като Тика беше заета да обслужва множащата се тълпа.

— Здравей, рицарю — прошепна Райстлин от ъгъла си.

Лицето на Стърм придоби тържествен израз и той се обърна, за да поздрави другия близнак. В това време магьосникът отметна качулката и изложи лицето си на светлината. Стърм бе твърде добре възпитан, за да си позволи дори възклицание, но очите му се разшириха. Танис усети, че младият магьосник изпитваше перверзно удоволствие, когато приятелите му се сконфузваха.

— Да ти донеса ли нещо, Райстлин?

— Не, благодаря — отвърна той и отново се отдръпна в сянката.

— Не хапва почти нищо — изрече разтревожено Карамон. — Понякога си мисля, че се храни с въздух.

— Има такива растения — потвърди Таселхоф, който се върна с бирата на Стърм. — Виждал съм ги. Те са висящи, а корените им черпят храна и вода от атмосферата.

— Сериозно? — Карамон го изгледа учудено.

— Големи идиоти сте — изрече отвратено Флинт. — Е, всички сме тук. Нещо ново?

— Всички ли? — Стърм изгледа Танис въпросително. — А Китиара?

— Няма да дойде. Надявахме се ти да ни кажеш нещо.

— А, не. — Рицарят се намръщи. — Поехме заедно на север, но след като прекосихме проливите в Стара Соламния, се разделихме. Тя каза, че искала да посети някакви роднини по бащина линия. Оттогава не съм я виждал.

— Е, сигурно — въздъхна Танис. — А какво стана с твоето наследство? Намери ли баща си?

Стърм започна да разказва за родните си земи, но Танис го слушаше с едно ухо. Мисълта му се връщаше все към Китиара. От всичките си приятели най-много копнееше да види нея. След като пет години се бе опитвал да пропъди от съзнанието си тъмните й очи и закачливата й усмивка, беше разбрал, че копнежът му по нея се усилва с всеки изминал ден. Необуздана, безцеремонна, избухлива — тази жена-воин бе всичко онова, което самият той не беше. А освен това беше човек, а любовта между елфи и хора винаги завършваше трагично. Но Танис не успя да пропъди нито Китиара от сърцето си, нито своята човешка половина от кръвта си. Той прогони спомените и се заслуша в разказа на Стърм.

— Чух разни слухове. Едни хора твърдяха, че баща ми е умрял. Други — че е жив. — Лицето му помръкна. — Но никой не знаеше къде се намира.

— А наследството?

Стърм се усмихна меланхолично и чертите на гордото му лице омекнаха.

— Взех го. Бронята и меча.

Танис сведе поглед към старомодния, но великолепен двуостър меч.

— Прекрасен е. Вече не правят такива. Моят се счупи, докато се бих с един човекоядец. Днес Терос Айрънфелд ми сложи ново острие, но ми излезе доста скъпо. Значи вече си рицар?

Усмивката на Стърм помръкна. Той погали нежно дръжката на меча и каза:

— Легендата твърди, че този меч ще се счупи, когато се пречупя и аз. Това е всичко, което е останало от бащините ми…

Изведнъж Тас, който не слушаше, го прекъсна:

— Кои са тези? — попита с рязък шепот.

Танис вдигна поглед към двамата варвари, които бяха подминали тяхната маса и се насочваха към свободните столове в сенките до огнището. Досега не беше виждал толкова висок мъж. Със своите метър и осемдесет Карамон едва стигаше до рамото му, затова пък гръдният му кош беше два пъти по-широк, а ръцете му — три пъти по-големи. Въпреки че мъжът бе увит в кожи, каквито носеха всички варварски племена, се виждаше, че е доста хилав за ръста си. Лицето му беше мургаво, но притежаваше онази особена бледост, присъща на болните или страдащите от жестока мъка.

Неговата спътница — жената която Стърм се беше поклонил — бе така плътно увита и закачулена в кожи, че не се виждаше почти нищо. Докато минаваха покрай масата, нито тя, нито спътникът й погледнаха рицаря. Жената носеше жезъл, украсен с пера, според обичая на варварите. Мъжът беше преметнал през рамо износена платнена торба. Двамата седнаха и започнаха да разговарят помежду си тихо, без да свалят качулките от главите си.

— Бяха се загубили по пътя за града — обясни Стърм. — Тя почти бе припаднала от изтощение, а и той също беше на ръба. Доведох ги тук и им казах, че могат да получат храна и подслон за през нощта. Те са много горди хора и сигурно щяха да отхвърлят помощта ми, но бяха толкова уморени и изгубени… — Стърм снижи глас: — Напоследък по пътищата има неща, с които е по-добре човек да не се сблъсква по тъмно.

— Ние срещнахме няколко такива. Питаха за някакъв жезъл — отбеляза навъсено Танис и описа сблъсъка им с Фюмастър Тоде.