Гордън Диксън - Драконът и Джорджът

Джим отвори уста, за да се противопостави, а после отново я затвори. Както обикновено тя бе приложила словесната борба и сега и двамата бяха на нейното мнение.

— Но какво ще стане, ако магьосникът не иска да помогне? — възрази той едва-едва. — В края на краищата защо пък да ни помага?

— Не знам, но може би ще измислим някаква причина — каза Анзжи. — Трябва да измислим.

Джим отново отвори уста и пак я затвори.

— И така, тръгвай и го намери. После, бъди прям с него. Просто му разкажи за нашия случай с Гротуълд. Попитай го дали може да ни помогне да се върнем и дали има начин да си платим за труда му. Няма да загубим нищо, ако сме откровени с него.

За разлика от Анджи Джим не считаше въпроса за решен. Но тя печелеше.

— И да те оставя тук през това време — бе всичко, което съумя да каже.

— И да ме оставиш тук. Нищо няма да ми се случи — отвърна Анджи. — Чух какво каза накрая долу в голямата пещера. Аз съм заложник. Прекалено съм ценна, за да ме наранят. Освен това, ако съдим от начина, по който ти говореше старият дракон, Звънящата вода трябва да е наблизо. Вероятно ще успееш да отидеш до там, да приказваш с магьосника и да се върнеш след час или два. Още е по обяд, както виждаш. Можеш да научиш какво да правиш и да се върнеш тук преди да се стъмни.

— Не — Джим поклати глава. — Ако те хипнотизирам, поне ти ще се върнеш у дома. Започваме разни игри, като например с този магьосник, и сигурно никой от нас няма да успее. Няма да отида.

— Добре, аз пък няма да ти позволя да ме хипнотизираш — каза Анджи. — Изключено е да те оставя тук без възможност за връщане и дори по-лошо. И така какво ще правиш?

Тя, помисли Джим, си имаше ловък начин да затваря всички изходи, освен този, през който искаше от него да мине.

— Добре — каза нещастно той накрая.

Отиде до ръба на отвесната скала, след това спря и се поколеба.

— Какво има? — попита го Анджи.

— Просто си помислих — отговори Джим малко пресипнало, — Горбаш явно е знаел как се лети. Но аз дали знам?

— Можеш да опиташ — предложи тя. — Вероятно ще се получи от самосебе си — мисля, че ще стане инстинктивно, след като се озовеш във въздуха.

Джим погледна надолу към чукарите, простиращи се далеч под него.

— Не мисля така — каза той. — Наистина не мисля така. Смятам, че ще е по-добре да отместя камъка и да се върна по вътрешния път.

— Старият дракон… Как му беше името…?

— Смъргол.

— Смъргол не те ли предупреди да не слизаш отново долу? Какво ще стане, ако го срещнеш и ти каже, че все пак никъде няма да ходиш? Освен това Звънящата вода може да е доста далече, така че ще се наложи да летиш до там.

— Вярно — глухо каза Джим. Помисли отново. Изглежда нямаше друг изход. Той потрепери и затвори очи. Е… нищо няма да стане.

Скочи напред и започна да вършее лудешки с крилете си. Въздухът засвири около него, което значеше, че или летеше, или падаше като камък. Сигурен бе, че пада. Последва безшумен удар в тила му и крилете му се разпериха, забавиха движението си и срещнаха отпор. Усети съпротивлението на въздуха по долната им повърхност, подобно на напора на водата срещу веслата при гребане.

В него проблясна слаба надежда. Ако щеше да се разбива в земята, досега това отдавна трябваше да е станало. От друга страна, може би само забавяше падането си и се спускаше надолу под остър ъгъл, за да се разбие в камъните, недалеч от основата на скалата.

Не можеше да търпи повече напрежението. Отвори очи и погледна.

Още веднъж бе подценил драконските възможности както когато бе извикал, виждайки Анджи. Земята не се приближаваше стремеглаво към него. Напротив, тя бе далеч, далеч долу, където малки горски участъци се редуваха с открити местности. Намираше се поне на неколкостотин метра височина и бързо продължаваше да се издига.

За момент спря да маха с крилете си и те автоматично се разпънаха като планер. Въпреки това не започна да се спуска. Сепна се внезапно от факта, че се извисява, като инстинктивно използва термалните въздушни течения — носеше се като балоните, планерите и големите птици в собствения му свят. Разбира се. Мислено се прокле, че не се е сетил за това по-рано. Големите птици са предимно реещи се поради усилията, които са необходими, за да летят. Сега си спомни, беше чувал, че повечето от ястребите и орлите не летят в напълно безветрени дни.

Същото трябваше да е вярно, дори в по-голяма степен, и за драконите с тяхното огромно тегло. Явно както лъвът можеше да спринтира с висока скорост, но само на къси разстояния, така и драконите с голямата си мускулна сила можеха бързо да се издигат на височината за планиране. По-нататък въпросът бе да се оставят да ги носи вятърът. Очевидно този начин на летене бе инстинктивен за тялото на Горбаш. Джим откри, че, без да разбере, е променил положението си спрямо слънцето, което беше над дясното му рамо, и се отдалечава на северозапад от скалата. Долу зад него тя се смаляваше и ставаше все по-незабележима. Далече на хоризонта се очертаваше тъмнозеленият пояс на обширна гора. Джим се приближаваше към него неотклонно и без усилие. Неусетно започна да се наслаждава на полета.