Гордън Диксън - Драконът и Джорджът

— Горбаш. Изглежда, че това е името на праплеменника му, в чието тяло се намирам. Той се казва Смъргол. Очевидно е почти на двеста години и е с голям авторитет пред другите дракони. Но да оставим това. Трябва да те изпратя обратно, което значи, че първо се налага да те хипнотизирам.

— Накара ме да обещая, че никога няма да позволя да ме хипнотизират.

— То беше друго. Това е спешен случай. Сега да намерим нещо, на което да сложиш ръката си. Ето тази скала ще свърши работа. Стъпи тук.

Той посочи нестабилен каменен къс, един от многото в пещерата. Стигаше горе-долу до кръста на Анджи. Тя се приближи към него.

— Сега — каза Джим — сложи ръката си отгоре, все едно, че е маса. Точно така. Концентрирай се, че си обратно в лабораторията на Гротуълд. Ръката ти олеква. Издига се, издига се…

— Защо ме хипнотизираш?

— Анджи, моля те, концентрирай се. Ръката ти олеква. Издига се. Олеква, издига се, издига се. Олеква. Издига се…

— Не — каза Анджи категорично, като свали ръка от камъка. — Не олеква. И няма да бъда хипнотизирана, докато не разбера какво става. Какво ще последва, ако ме хипнотизираш?

— Можеш напълно да се концентрираш, че си в лабораторията на Гротуълд и така отново да се появиш там.

— А какво ще се стане с теб?

— О, тялото ми е там, така че в първия момент, в който не искам да съм на друго място като това тук, автоматично ще се върна в него.

— Но това означава, че си просто безтелесен дух. Сигурен ли си, че можеш да се върнеш толкова лесно, след като си в друго тяло — на този дракон?

— Е… — Джим се колебаеше. — Разбира се, че съм.

— Разбира се, че не си! — каза Анджи. Изглеждаше объркана. — Аз съм виновна за всичко.

— Ти? За това? Естествено, че не. Гротуълд е…

— Не — прекъсна го Анджи, — вината е моя.

— Казвам ти, че не е. Може би не е дори и на Гротуълд. Вероятно в уредите му е възникнала някаква повреда, поради което ти се пренесе заедно с тялото, а аз бях проектиран в тялото на Горбаш вместо напълно да се телепортирам.

— Уредите му не са се повредили — натърти Анджи. — Той просто се втурна напред както винаги и експериментира, без да е наясно какво прави. Затова вината е изцяло моя. Познавах го що за човек е, но не ти казах, понеже имахме нужда от допълнителни средства, а знаеш какъв си.

— Съм какъв? Не — раздразнено каза Джим, — какъв съм?

— Щеше да се сърдиш и безпокоиш, че ще се случи нещо и с право. Когато работи с уредите си, Гротуълд е също като дете с лъскава играчка, въпреки научната си степен. Както и да е. Разбрахме се.

— Добре — каза Джим с облекчение. — Сега просто сложи пак ръката си върху камъка и се отпусни…

— Не това имах предвид — отвърна Анджи. — Искам да кажа, че в никакъв случай няма да се върна без теб.

— Но аз мога да се върна веднага щом поискам да не съм на друго място.

— Опитай.

Джим опита. Затвори очи и си каза, че вече не иска да бъде другаде освен обратно в собственото си тяло. Отвори отново очи и видя Анджи да стои и да го наблюдава, а около тях бяха стените на пещерата.

— Видя ли? — каза Анджи.

— Как мога да искам да съм на друго място, след като ти си още тук? — попита Джим. — Трябва безопасно да се върнеш в нашия свят, за да мога да поискам.

— И да те изоставя сам тук, без да знам дали някога ще успееш? А и Гротуълд няма и най-малката представа как ме е телепортирал отначало и как може отново да ме изпрати тук. О, не.

— Добре, кажи тогава какво друго ни остава.

— Мисля — задълбочи се Анджи.

— За какво?

— За онзи магьосник, за когото говореше другият дракон. Магьосникът, с когото щеше да започнеш преговори за мен.

— А, за него — каза Джим.

— Точно така. Знаеш, че тези джорджи — хората, които живеят тук, никога не са чували за мен. Първото нещо, което ще направят, когато магьосникът им предаде за мен, е да се разтърсят дали не липсва някой от техните познати — и няма да открият такъв. След като не съм един от тях, не е необходимо да влизат в преговори с драконите, за да ме върнат, а още по-малко да правят отстъпките, които иска правуйчо ти.

— Анджи — обясни Джим, — той не ми е вуйчо. Той е вуйчо на тялото, в което съм.

— Няма значение какъв е. Работата е, че след като джорджите установят, че не съм от техните, няма да имат никакъв интерес да ме спасяват. И когато отидеш при магьосника…

— Чакай малко! Кой казва, че ще те оставя и ще отида някъде?

— Разбираш не по-зле от мен, че трябва да постъпиш така — отговори Анджи. — Знаеш, че нямаме друг шанс. Но може да се окаже, просто може да се окаже, че този магьосник е в състояние да ни помогне да се върнем. Ако не друго ще го научиш как да ни хипнотизира едновременно, така че да се пренесем заедно или… О, не знам! Това е единствената възможност, която имаме, и ти го знаеш не по-малко от мен. Трябва да рискуваме!