Гордън Диксън: Драконът и Джорджът

— Не е…

— Не по вина на Тъмните сили, Горбаш е бил там — обясни Ревизионният отдел. — Те наистина преместиха съзнанието на Анджи при съзнанието на Джеймс, но отговорността за присъствието на съзнанието на Горбаш е извън обсега на нашия отдел.

— А! Объркана ситуация? — попита Каролинус.

— Несъмнено. Голяма каша. Така че, ако започнеш да оправяш нещата колкото може по-скоро…

— Разчитайте на мен — каза магьосникът. Обърна се към Джим и Анджи. — Добре. Какво искате? Да ви изпратя и двамата обратно?

— Точно така — отговори Джим. — Да вървим.

— Много добре — рече Каролинус. Погледна към Анджи. — И ти ли искаш да се върнеш?

За момент, преди да отговори, тя вдигна очи към Джим.

— Искам това, което иска Джим.

Джим се втренчи в нея ужасен.

— Що за отговор е това? — попита той. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид това, което казах — отвърна Анджи с нотка на упоритост в гласа си. — Искам каквото искаш и ти — това е всичко.

— Е, аз искам да се върна, естествено. Току-що го казах.

Тя се извърна.

— Много добре — съгласи се Каролинус. — Елате двамата тук, до мен…

— Чакай! — прекъсна го Джим. — Изчакай само минутка.

Обърна се с лице към Анджи.

— Какво става? — попита той. — Разбира се, че се връщаме в къщи. Какво друго можем да сторим? Нямаме избор!

— Разбира се, че имате избор — каза Каролинус раздразнено.

Джим погледна към магьосника. Старият човек изглеждаше уморен и сърдит.

— Казвам, разбира се, че имате избор! — повтори Каролинус. — Сега кредитът ви в Ревизионния отдел е достатъчен, за да се върнете. Можете да го използвате целия, за да си отидете, или да останете и да спестите част от него, което ще ви помогне да си устроите новия живот тук. Зависи от вас. Решавайте, това е всичко!

— Остани, Джеймс — бързо каза Брайън. — Малънконтри може да бъде твой, твой и на лейди Анджела, както обещахме по-рано. Заедно, нашите две имения и семейства ще бъдат твърде силни за който и да е враг.

Ара изръмжа с безмълвен звук. Но когато Джим го погледна, той се извърна.

Джим се обърна отново към Анджи. Чувстваше се напълно объркан.

— Ела — каза Анджи, като сложи ръка на масивното му драконско рамо. — Нека се поразходим и да поговорим за минутка.

Поведе го настрани от пътя. Спряха пред водата на ръба на сушата и Джим чу плисъка на малките вълнички в брега. Погледна надолу, в лицето й.

— Наистина ли знаеше всичко, което и аз знаех? — попита той.

Тя кимна.

— Всичко, което знаеше и си мислеше!

— Хмм — Джим си припомни една-две свои случайни мисли за Даниел.

— Ето защо смятам, че трябва да помислиш върху това.

— Но ти какво мислиш? — настоя той.

— Казах какво мисля. Искам това, което искаш и ти. Но ти какво искаш?

— Ами разбира се, искам да се върна към цивилизацията. Мисля, че и двамата желаем това.

Анджи отново не каза нищо. Беше много досадно. Втренчила се в него, тя като че ли принуждаваше думите му да увисват неподвижно във въздуха пред него.

— Хмм — изръмжа той на себе си.

Бе смешно, мислеше си Джим, да се предположи, че би желал друго, освен да се върне. В Ривъроук го чакаше работата му, а рано или късно щяха да намерят къде да живеят… е, нямаше да е дворец, но щеше да е поне стая с бокс. А по-късно, когато и двамата получеха преподавателски постове, можеха да се преместят в нещо по-добро. Междувременно там имаха и всички блаженства на цивилизацията — доктори, зъболекари, счетоводители, които да изчисляват сметките им, свободно време всяко лято, през което да правят каквото искат…

Още повече че всичките им приятели бяха там — Дани Кердак и е, Гротуълд… Тук имаше само сбирщина от странни характери, които бяха срещнали едва по-миналата седмица — Брайън, Ара, Каролинус, Даниел, Дафид, драконите и така нататък…

— Мътните да го вземат! — извика Джим.

Обърна се, за да отнесе решението си на Каролинус, а Анджи подтичваше до него. Никой обаче не гледаше към тях. Всички стояха с лице към приближаващите се фигури на Джилс о’Лоуд и мъжете с него. Малката дружина имаше окаян вид. Голяма част бяха ранени, но се усмихнаха въпреки изтощението си, когато започнаха да описват последното поражение на сър Ху, чиито войници сега бягаха към замъка Малънконтри.

— Ами сър Ху? — попита Брайън.

— Жив, за най-голямо нещастие — каза Джилс. — Въпреки, че се олюляваше на седлото си, когато го видях за последно. Един от моите хора заби стрела през бронята му и сега той губи кръв. С него бягат по-малко от половината му войници.