Гордън Диксън: Драконът и Джорджът

Девойката не отговори на магьосника, а наклони глава над бавно движещите се гърди на Дафид и приседнала го държеше така, сякаш щеше да остане там завинаги, ако е нужно. Джим, Брайън и магьосникът се обърнаха към Ара и Секо, който бе превъзмогнал изблика на своята мъка и сега седеше мълчаливо до тялото на Смргол.

— Победихме — каза Каролинус. — Докато сме живи, на това място няма да се събере достатъчно зла сила, която да може отново да се разрази по света.

Обърна се към Джим

— А сега, Джеймс — рече той, — искаше да си отидеш вкъщи. Пътят е отворен.

— Добре — отвърна Джим.

— В къщи? — попита Брайън. — Сега?

— Сега — отвърна Каролинус. — Той желаеше още в началото да се завърне у дома, сър рицарю. Не се страхувай, драконът — първоначалният собственик на тялото, което Джеймс обитаваше, ще помни всичко случило се тук и ще бъде твой приятел.

— Да се страхувам? — отнякъде в Брайън се взе искрица енергия, която той употреби, за да изрази гордостта си. — Не ме е страх от нито един дракон, по дяволите! Просто… Ще ми липсваш, Джеймс!

Като погледна към Брайън, Джим видя, че очите на рицаря бяха пълни със сълзи. Бе направил пропуск в проучванията си за Европейското средновековие — не знаеше, че тогава хората са плачели така естествено, както и са се смеели. Съзнателното му его, принадлежащо към двайстия век, изпита неудобство при гледката.

— Е, нали знаеш… — промърмори той.

— Добре, добре, сър Джеймс — каза Брайън, като избърса очи с провисналия край от кърпата на Джеронд де Чени. — Каквото трябва, ще стане. Във всеки случай от уважение към стария дракон тук — той кимна към мъртвия Смргол — ще видя какво може да се направи по въпроса за обединяването на драконите и хората, така че доста често ще се виждам с притежателя на тялото, в което си сега, и по този начин все едно, че всеки път ще си до мен.

— Той беше велик! — избухна Секо, втренчен в тялото на стария дракон. — Направи ме силен… за първи път в живота ми. Ще сторя всичко, което е искал.

— Ела с мен тогава, за да представяш драконската част — каза Брайън. — Е, Джеймс, предполагам, че е време да се сбогуваме тогава…

— Анджи! — извика Джим, като изведнъж си спомни. — О, извини ме, Брайън, но току-що се сетих. Трябва да отида и да я изведа от кулата.

Той се обърна.

— Чакай! — спря го Каролинус.

Магьосникът се извъртя с лице към постройката и вдигна жезъла си.

— Доставете! — извика той. — Вие сте победени! Доставете!

Зачакаха.

Нищо не се случи.

Каролинус удари отново с края на жезъла си в твърдия пясък.

— Достави! — изкрещя той.

Отново зачакаха. Късите секунди се нижеха в минути.

— В името на Силите! — изведнъж в С. Каролинус сякаш отново се вля енергия. Гласът му отново звучеше мощно и магьосникът изглеждаше с петнадесет сантиметра по-висок.

— Ще ни се подигравате ли? Ревизионен отдел!

Тогава се случи нещо, което Джим никога нямаше да забрави. Паметното в него бе не същността, а мащабът на събитието. Без предупреждение цялата земя проговори, морето проговори, небето проговори! И всичко проговори със същия, единичен басов глас, който преди бе отвръщал на Каролинус от невидимото въздушно пространство в присъствието на Джим. Този път обаче в гласа нямаше нищо извинително или шеговито.

— ДОСТАВЯНЕ! — изтрещя той.

Почти в същата секунда от черния сводест приземен вход на кулата бързо излезе нещо тъмно. Понесе се по склона надолу към тях сякаш плуваше, но пристигна твърде бързо за скоростта, с която се движеше. Представляваше матрак от елови клони, чиито иглички бяха все още свежи и зелени. И на този матрак лежеше Анджи, затворила очите си.

Матракът стигна до тях и се спусна на земята в краката на Джим.

— Анджи! — възкликна той, като се наведе над нея.

За момент го обхвана силен страх, но после видя, че тя диша равномерно и спокойно, сякаш просто спеше. Всъщност, докато я наблюдаваше, тя отвори очи и го погледна.

— Джим! каза Анджи.

Скочи на крака, обви ръце около покрития му с люспи врат и увисна на него. Сърцето на Джим се преобърна в гърдите му. Съвестта го загриза като трион, затова, че не бе мислил поече за нея през изминалите дни, затова, че не бе успял да дойде тук по-рано.

— Анджи… — промърмори нежно той. и тогава му хрумна нещо. — Анджи, откъде разбра, че това съм аз, а не някой друг дракон.

Анджи го пусна, погледна го и се засмя.

— Да разбера, че си ти! — възкликна тя. — Как мога да сгреша след цялото това време в главата ти…