Гордън Диксън - Драконът и Джорджът

От време на време в промеждутъците от битката успяваше да хвърли кратък поглед върху калейдоскопа от сражения, които се водеха около него. Брайън бе обгърнат от голото тяло на червея, чиито рога заедно с очите бяха отсечени; мълчаливо се бореше да освободи ръката си, която държеше сабята и бе притисната към тялото му от обръча на противника. През погледа на Джим за секунда преминаваше заплетено ръмжащо кълбо от вършеещите гъвкави криле и извиващите се тела на Смргол, Брай и блатния дракон. Един или два пъти зърна за момент Каролинус, който все още стоеше изправен, с вдигната тояга в ръка, дългата му бяла брада се спускаше върху мантията му — бе като някой стар пророк в часа на Армагедон. После едрото тяло на страшилището препречваше погледа му и той забравяше всичко освен това, което бе пред него.

Денят преваляше. Мъглата настъпи от морето и се понесе на малки ленти и парцали през бойното поле. Тялото на Джим изпитваше болка, а крилете му тежаха като олово. Но вечно хилещото се страшилище и помитащата му сопа не бяха станали нито по-слаби, нито по-бавни. Джим за малко отстъпи назад във въздуха, за да си поеме дъх и в този момент чу как някакъв глас извика.

— Няма време! — звучеше дрезгаво той. — Времето ни изтича! Денят почти свърши!

Беше гласът на Каролинус.

Джим никога преди не го бе чувал да се извисява с такъв отчаян тон. Когато определи чий е гласът, осъзна, че звучи ясно в ушите му и че от известно време освен около него и страшилището на пътя цареше тишина.

Бе изтикан от склона обратно на мястото, откъдето бе тръгнал. От едната му страна скъсаните краища на поводите на Бланчард висяха свободно от забитото в земята копие, към което Брайън бе привързал коня си преди да нападне червея. Малко по-далеч от дръжката, от която ужасеният кон явно се бе освободил, стоеше Каролинус облегнат тежко на тоягата си, старческото му лице бе съсухрено, почти като на мумия, сякаш животът се бе изцедил от него.

Джим се обърна и отново видя страшилището почти върху себе си. Тежката сопа замахна високо — черна и огромна в чезнещия ден. Почувства в краката и крилете си слабост, която нямаше да му позволи да избяга навреме. И с цялата си сила се засили и полетя, но не нагоре, а под замахващото оръжие на чудовището, в хватката на дебелите му като бъчви ръце.

Сопата отскочи в гръбнака на Джим и той усети как ръцете на страшилището го обгърнаха, а двата чифта трипръстия започнаха да търсят врата му. Бе хванат, но ударът му беше съборил страшилището. Затъркаляха се заедно по песъкливата земя, страшилището гризеше с щърбавите си зъби гърдите му, като се мъчеше да му счупи гръбнака или да му извие врата, докато опашката на Джим шибаше безрезултатно наоколо.

Претъркулиха се през забитото копие и го счупиха наполовина, страшилището напипа врата на Джим и започна да го извива, сякаш беше пиле, което бавно душеше.

Обзе го безумно отчаяние. Смргол го бе предупредил никога да не позволява на страшилището да обвива ръце около него. Беше пренебрагнал този съвет и сега бе загубен, битката беше загубена. Стой настрана, го бе предупредил Смргол, използвай ума си…

Но безумната надежда за случайна възможност внезапно оживя в него. Главата му бе изкривена назад над рамото и той можеше да види само сгъстяващата се отгоре мъгла. Спря да се бие и затършува пипнешком наоколо с двете си предни лапи. Безкрайно дълго не напипваше нищо, а после един твърд предмет се опря в десния му нокът, отблясък от лъскав метал просветна пред очите му. Сграбчи това, което бе докоснал, стисна го толкова здраво, колкото позволяваха грубите му нокти…

И до последната капка сила, която му бе останала, заби дълбоко счупената половина от копието в средата на страшилището, надвиснало над него.

Огромното тяло подскочи и потрепери. Див крясък се изтръгна от идиотската уста до ухото на Джим. Страшилището го пусна, отскочи назад и нагоре, олюля се на краката си и надвисна над Джим подобно на каменната постройка, надвиснала и над двамата.

Страшилището още веднъж изкрещя, препъвайки се като пиян човек и опипа счупения край на копието, което стърчеше от него. Като го дърпаше за дръжката, то изкрещя отново и я захапа като ранено животно, наклонило неестествената си глава. Тя се разтроши в зъбите му. Тогава то нададе крясък за последен път и падна на колене. Бавно, като слаб актьор в старомоден филм, се претъркули на една страна и изпъна краката си, сякаш бе парализиран. Последният му крясък бе удавен в клокочещото гърло, черна кръв бликна от устата му. Спря да се движи.