Дейвид Едингс - Пазителите на запада. Кралят на мургите

Вълшебницата Поулгара беше жена, притежаваща почти нечовешка решителност. Няколко хиляди години тя се бе опитвала да промени своя необуздан баща, но не бе постигнала видими успехи. Ала продължаваше да упорства пред лицето на твърде неблагоприятните шансове за победа. Векове наред бе водила храбра битка срещу лошите му навици. Със съжаление се бе предала пред леността и опърпания му външен вид. С неохота бе отстъпила пред лъжите и ругатните му. Ала въпреки безбройните си загуби бе останала непреклонна пред пиянството, кражбите и склонността му към флиртове. Неизвестно поради каква причина си бе внушила, че е неин дълг да се бори срещу тези слабости до самата си смърт.

Тъй като Белгарат отложи завръщането в кулата си в Долината на Алдур до следващата пролет, Еранд можеше да наблюдава от непосредствена близост тези безконечни и невероятно заплетени схватки между бащата и дъщерята. С тях двамата запълваха периодично появяващите се спокойни периоди в живота им. Коментарите на Поулгара за мързеливия старец, който се излежавал в кухнята и и се наслаждавал с еднаква лекота на топлината от нейната камина и добре изстуденото пиво от запасите й, бяха твърде остри. Хитростите, с които Белгарат се измъкваше от тях, разкриваха умения, усъвършенствани в продължение на много векове. Ала Еранд успяваше да проникне зад повърхността на острите забележки и предложените с мил тон непочтителни отговори. Връзките между Белгарат и неговата дъщеря бяха дълбоки и се простираха далеч зад онова, което другите биха могли да проумеят. Затова в продължение на безброй години двамата бяха решили, че е необходимо да прикриват своята безкрайна любов един към друг зад фасадата на тези безконечни спорове. Това обаче не означаваше, че Поулгара не би предпочела да има по-почтен баща; все пак тя всъщност не беше чак до такава степен разочарована от него, както понякога човек би решил от забележките й.

И двамата знаеха защо Белгарат бе останал през зимата при дъщеря си и нейния съпруг. Макар и да не бяха разменили нито дума помежду си по този въпрос, и двамата чувстваха, че спомените на стареца за неговата къща трябва да се променят — не да се заличат, защото никаква сила на света не би могла да унищожи спомените на Белгарат за съпругата му. Те по-скоро трябваше да претърпят съвсем лека промяна; така къщата със сламения покрив можеше да му напомня, че е прекарал много щастливи часове тук редом със спомена за онзи мрачен и ужасен ден, когато се бе завърнал в дома си и бе разбрал, че любимата му Поледра е мъртва.

Снеговете бяха прогонени от топлите пролетни дъждове, които продължиха цяла седмица. Щом небето отново стана синьо, Белгарат най-сетне реши, че е време да тръгва.

— Всъщност нямам някаква неотложна работа — призна той. — Но бих желал да се отбия при Белдин и близнаците. Пък може би е дошло и времето да подредя кулата си. Поизоставих този въпрос вече от неколкостотин години.

— Ако искаш, можем да дойдем с теб — предложи Поулгара. — В края на краищата ти наистина ни помогна да поправим къщата — може би неохотно, но все пак ни подаде ръка. Изглежда ми справедливо, ако ние ти помогнем да почистиш кулата.

— Не, Поул, благодаря — твърдо отклони предложението й той. — Твоите представи за почистване са прекалено драстични за моя вкус. Щом ти се захванеш с тази работа, някои неща, които впоследствие могат да се окажат важни, изведнъж се озовават на боклука. Ако някъде в средата на стаята има някое чисто място, значи тя е достатъчно почистена за мен.

— О, татко! — възкликна тя и се засмя. — Въобще не си се променил.

— Разбира се, че не съм — отговори вълшебникът и погледна замислено Еранд, който тихо закусваше на масата. — Но ако нямаш нищо против — предложи той, — ще взема момчето с мен.

Тя го погледна за миг.

Белгарат сви рамене.

— Ще ми прави компания, пък и промяната в обстановката би му допаднала. Освен това ти и Дурник в действителност не сте имали възможност да останете само двамата от деня на сватбата ви. Наречи го подарък със закъснение, ако желаеш.

— Благодаря ти, татко — каза просто Поулгара. Изведнъж очите й станаха много топли и се изпълниха с обич.

Белгарат отклони поглед встрани, като че ли това го бе накарало да се почувства неловко.

— Искаш ли да прибереш нещата си? Искам да кажа твоите неща от кулата. През изминалите години се натрупаха доста.

— Много мило от твоя страна, татко.

— Имам нужда от пространството, което заемат — отвърна той и се засмя.