Кели Армстронг - Разплата

Седнах в леглото и се огледах. Часовникът показваше 5,28.

Щом чух подсмърчане отдясно, аз погледнах към Тори, която се бе свила на леглото си.

Нима плачеше насън? Тя измърмори нещо и продължи да хърка, но аз все чувах тихия хленч

на сдържан плач. Взрях се в нея. Тя бе дълбоко заспала.

Долових и друго подсмърчане, което завършваше с пъшкане и определено идваше от

леглото на Тори. Прекатурих се и се приближих към нея. Страните

бяха сухи. Дори

докоснах едната, за да се уверя.

Ниско и продължително скимтене накара косата ми да настръхне. Идваше изпод леглото.

Наметнах се.

„Хм, какво, мислиш, има там отдолу? Вампир?“

Ами да, чудовище под леглото – ужасно клише... което изобщо не означаваше, че ще

проверя какво има там в действителност.

„Мислех, че отсега нататък ще устояваш на духовете?“

Може би утре... за предпочитане през деня.

Вътрешният ми глас изпусна дълбока, извисяваща се нагоре въздишка.

„Добре знаеш кой е там. Същият мухльо; втора строфа. Мъчи се да те подведе с плач. Сега

вече не можеш да си легнеш, защото той може да те удуши с възглавницата.“

Виж ти! Благодаря. Това ще ми помогне да заспя.

„Вдигни щорите. Най-много да събудиш Тори. Така ѝ се пада, щом ги е спуснала.“

И наистина. Когато отивах към прозорците, забелязах тъмно овално петно до леглото на

Тори. Фигури. Едно захвърлено чердже в стаята и тя го е издърпала в своята половина.

Вдигнах щорите до половината и долових слабо движение. Нещо капеше откъм леглото на

Тори, ала не се чуваше шум от падащи капки – сигурно попиваха в килима.

Отново дръпнах щорите, лунната светлина бликна през прозореца и освети...

Изпуснах въженцето от пръстите си и то с плющене се замята. Препънах се в нощното

шкафче. Часовникът се разби на пода.

Тъмното овално петно до леглото на Тори не беше никаква черга; бе локва кръв. Погледът

ми се вдигна към пропитите с кръв чаршафи, по-нагоре към...

Тялото на леглото бе цялото окървавено, главата бе разбита, лицето представляваше

кървава...

Откъснах поглед оттам, повдигаше ми се, захленчих името на Тори. После видях

останалата част на тялото: по него течеше кръв, но беше цяло. Беше облечено с долната част

на пижама, гръдният кош беше гол и нямаше никакво съмнение, че това беше мъж. Момче,

може би на тринайсет или четиринайсет години, с тъмноруса коса, изпръскана с кръв и с...

Храната се надигна от стомаха ми. Силно запремигах и момчето изчезна. На неговото

място лежеше Тори, която все още спеше дълбоко и дори похъркваше. Отправих поглед към

пода. Беше гол. Нямаше кръв. Нямаше и чердже.

Взирах се в празното място на пода и си спомних за капещата кръв. Никакъв звук.

Призрачен спомен като момичето на автобусната спирка и човекът във фабриката. Ужасна

смърт, която се повтаряше до безкрай като в ням филм.

„Значи, не може да те нарани, така ли?“

Не, не можеше да ме нарани. Можеше само да ме уплаши. Щеше да се запечати в мозъка

ми завинаги. Но не можеше да ме нарани физически.

В мига, в който си легнах отново, хлипането се поднови. Последва нещо, което приличаше

на смях. Изправих се в леглото, ала в стаята бе тихо. Огледах се. Чу се друг шум, този път

нещо между хлипане и смях.

Би могло да бъде повторение на сцената със смъртта, ала аз всъщност не притежавах

саундтрака

. Не бих отхвърлила и идеята, че момчето полудемон е режисирал краткия

сценарий. Ако не бях ошашавена от фокусите на този полтъргайст, вероятно и една

страховита сцена на нечия смърт щеше да свърши работа. Понечих пак да си легна, но

размислих. По-рано същата вечер Дерек бе преувеличил до известна степен, за да ме накара

да бъда по-издръжлива, да решавам по-самостоятелно. Вече бях позволила на онзи дух да ме

изиграе като първа глупачка. Нямаше да го позволя отново. Станах и се запътих към стаята

на момчетата.

Спрях пред открехнатата им врата. Чувах похъркването на Саймън. Както винаги, Дерек

спеше безшумно. Вдигнах малко шум в коридора – кашлях и тропах с крака по пода. Сякаш

бях дете, което хвърля камъчета в прозореца на някой приятел, за да го накара да излезе, за

да си поиграем. Никакъв отговор.

Внимателно бутнах вратата и я отворих още десетина сантиметра; зачаках. Да се вмъкна в

момчешката спалня, докато и двамата спят... е, не бе нещо, което ми се искаше да направя,

още повече като знаех, че Дерек спи по шорти.

Продължих да кашлям и да пристъпвам от място на място. Дерек все още не се събуждаше