Кели Армстронг - Разплата

ядосам отново.

Така че опитах да повикам духа още веднъж. Нямах късмет.

– Не поиска да я призова тук – казах.

– Така ли? Може би защото може да се появи онзи мухльо, полудемона. – Дерек направи

пауза, после потуши сарказма в тона си. – Утре ще излезем на разходка, ще се отдалечим от

къщата и пак ще опитаме.

– Ще дойда – каза Тори. – А ако идиотът се появи?

Тя вдигна пръсти. Появи се кълбо енергия, което се замята от един пръст на друг. Тя се

ухили и метна ръка, сякаш хвърляше топка за софтбол. Кълбото се удари в стената и избухна

в искри, като опърли избелелите тапети.

– Хоп! – възкликна тя.

Дерек се извъртя към нея.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

– Перча се. Не знаех, че мога да върша и такива неща.

Той отиде и избърса стената. Но следите останаха.

– Никой няма да ги забележи – каза Тори. – А ако ги видят, със сигурност няма да ги

свържат с моите способности.

– Не ми пука. Някой можеше да те види.

– И ще загазя, задето съм замърсила тапетите. Ще оцелея.

– Не разбираш, нали? Не можем да вършим такива неща. И без друго вече са притеснени

от силата, която притежаваме.

– Трябва да паднем една идея по-надолу, в противен случай така ще ги изнервим, че може

да решат, че наистина трябва да ни държат затворени в някоя лаборатория.

– Е, това вече отива твърде далеч – обади се Саймън.

Когато Дерек се обърна към него, той вдигна ръце и снижи глас.

– Виж, знам защо се страхуваш...

– Не се страхувам.

– Добре де, просто... И аз мисля, че трябва да внимаваме, но те вече знаят за

експериментите. Не очакват да видят в нас обикновени хора със свръхнормални

способности. Да, вероятно няма да започнеш да хвърляш мебели наоколо и Тори ще трябва

да престане с енергийните кълба, но по принцип... ами...

– Трябва да знаят – заяви Тори. – Щом ще ги убеждаваме, че групата „Едисън“ е объркала

нещо с нас, трябва да имат доказателства. Трябва да знаят, че мога да върша подобни неща.

Трябва да знаят също, че можеш да запратиш дивана в другия край на стаята. Наложително е

да знаят, че Клоуи може да вдигне мъртвец от гроба му.

– Не.

Никой не отговори и Дерек ни изгледа един по един, после спря сърдития си поглед върху

мен.

– Твърдо не.

– Хм, аз не съм казала нито дума – отбелязах.

– Говоря от името на всички ни, трябва да поукротим силата си. Не бива да им даваме

повод... – Той рязко вдигна поглед. – Андрю е наблизо.

Хвърли един последен поглед на обгорелия тапет и тихо ни изведе от спалнята.

Андрю настоя да си лягаме и Саймън излезе да си премери кръвната захар за през нощта.

Аз слязох да си взема вода и тъкмо изваждах чашата от долапа, когато Андрю влезе в

кухнята.

– Саймън ми каза, че имаш проблем със заспиването, така че ще ти дам нещо – и той

изсипа малко хапче в дланта ми. – Това е половин доза от домашното приспивателно. Не

настоявам да го изпиеш. Няма и да попитам дали си го изпила. Сигурен съм, че в Лайл Хаус

имаш достатъчно приспивателни таблетки. Просто си мисля колко е важно за теб да си

починеш добре през нощта. Ако решиш да го вземеш, в хладилника има вода.

И излезе. Втренчих поглед в хапчето. Да го изпия, означаваше все едно да се отметна от

ангажиментите си. Трябваше да се науча да се държа с призраците както трябва, защото те

нямаше да си отидат толкова бързо. Но той беше прав – имах нужда да се наспя. Като си

почина довечера, утре ще възприемам по-добре. И все пак...

– Изпий хапчето.

Подскочих. Дерек се приближи до шубера и грабна две ябълки от фруктиерата.

– Имаш нужда да си отспиш. Издръжливостта ти няма да направи впечатление на никого.

Глупаво е.

Ах, Дерек. Винаги тъй обнадеждаващ.

– Ами ти? – попитах. – Нали си мислеше, че времето ти за Промяна отново приближава?

– Не и тази нощ. Но ако стане, аз ще... – Той вдигна рамене и захапа едната ябълка.

– Дойде да ме прибереш ли?

– Аха – измърмори той през пълна уста.

Напълних чашата си от каната в хладилника.

– И така, какво ще кажеш за...

Спрях насред изречението си, когато разбрах, че говоря сама на себе си и вратата на

кухнята се затръшна.

8

Изпих хапчето и тутакси заспах. Когато се събудих, чувствах се наистина освежена, но в

стаята беше тъмно. Снощи, както винаги, бях вдигнала щорите. Сигурно Тори ги бе

смъкнала. Прозях се, изтърколих се, за да погледна часовника...

3,46 сутринта.

Простенах, опитах се да заспя отново и наистина успях, но се събудих от нечий плач.