Джос Стърлинг - Скай

Беше време да рискувам и да разбера дали О'Халоран спи. Надявах се, че отвличането е направило изтощителен деня му.

„Зед?“

Нищо. Изследвах мрака в главата си, усещайки отсъствието на заглушаващата пелена, която ме беше обвила в джипа. Това ми вдъхна надежда, че О'Халоран е спуснал щита си.

„Зед? Чуваш ли ме?“

Нямаше отговор. Притиснах пръсти до слепоочията си, за да се съсредоточа. Вероятно и Зед спеше.

Не, не би заспал. Сигурно не можеше да заспи, като знаеше, че съм отвлечена, и се напрягаше да чуе нещо от мен. А може би се опитвах да направя нещо невъзможно.

Започнах да крача из стаята. Пръстите на краката ми потъваха в дебелия, мек килим.

Или може би не знаех как да го направя. Замислих се за нещата за телепатията, които ми беше разказал Зед и как неволно е установил връзка с мен. Той беше казал, че аз съм мост.

Вероятно телепатията беше като изграждане на щит само че в обратния ред? Отваряне и изграждане на връзка вместо затваряне и издигане на прегради?

Опитах отново, представяйки си, че строя тънък, извит мост между моето съзнание и съзнанието на Зед. Видях го като изображение, което излиза от рамката на комикс и разчупва условностите, за да преодолее разстоянието до следващата картинка.

След час на напрегнато мислене, от което ме заболя главата, аз почувствах промяна, лек поток от енергия в другата посока.

„Зед?“

„Скай?“ Мислите му звучаха слабо и ту се появяваха, ту чезнеха като нишка от паяжина, танцуваща на вятъра.

„Аз съм в Лас Вегас.“

Шокът му беше пределно ясен.

„Не може да бъде… Как… Лас Вегас?“

„Ти ми кажи. Ти си савантът.“

„… чудо…

„Добре съм. Държат ме на последния етаж в хотел „Гадателката“.“

„Не те чувам… Прекъсва…“

„Гадателката“. Последният етаж.“

Главата ми се пръскаше от болка от поддържането на моста, но аз бях твърдо решена да предам съобщението.

„Обичам те.“

Зед не ме чуваше. Повторих къде се намирам.

„Обичам те… Ще дойда за теб.“

„Не!“

„По-лесно е от по-близо.“

„Не, не. Това е клопка.“ Мостът се разпадаше. Чувствах го как рухва. Стомахът ме присвиваше и главата ми пулсираше. Само още един миг. „И аз те обичам, но не идвай. Те искат точно това.“

„Скай!“ Той беше усетил, че връзката прекъсва, заглушавайки последните ми думи

„Зед.“

Свлякох се на пода. По гърба ми се стичаше пот. Гадеше ми се. Запълзях към банята и повърнах. Въпреки че треперех, почувствах се по-добре. Довлякох се до леглото, паднах по лице върху завивките и заспах.

Събудих се едва в средата на утрото. Небето беше светлосиньо през тъмните стъкла и пухкави облачета изпъстряха безупречната му повърхност. Чувствах се вцепенена. Измих си зъбите с предоставените от хотела четка и паста и се облякох. Струваше ми се странно да нося къси панталони посред зима, но климатикът в хотела се грижеше вътре винаги да бъде лято. Стомахът ми къркореше. Прегледах съдържанието на минибара и си взех шоколадова бисквита и кока-кола, а после седнах да чакам. Бях в разгара на криза, но нещата бяха странно спокойни. Окото на бурята.

Не рискувах отново да се свържа със Зед. О'Халоран вероятно беше буден и аз не знаех достатъчно за изграждането на щит, за да опитам. Само се надявах, че Зед е получил съобщението ми да не идва. Трябваше ни план за бягството ми, а не втори заложник.

На вратата се почука. Не очаквах такава вежливост от страна на похитителите. В стаята влезе Гейтър, който носеше поднос.

— Ставай, сладкишче. Добре ли спа?

— Не съвсем.

Той не обърна внимание на отговора ми и остави подноса на масичката до прозореца.

— Закуска. Яж бързо. Шефът иска да те види.

Не бях сигурна дали ще мога да хапна нещо. Реших да не ядосвам Гейтър с отказа си да се подчиня на такава дреболия и повдигнах капака. Не, щеше да ми се догади от яйцата. Отпих от портокаловия сок и изгризах една препечена филия. Гейтър не излезе от стаята. Стоеше до прозореца и се преструваше, че стреля по птиците, които летяха над сградите, показвайки ми опашката си, завързана с кожена лента. Изглеждаше във весело настроение, съвсем не нервен за участник в отвличане. Хрумна ми, че организаторът на похищението сигурно контролира хотела, иначе Гейтър нямаше да е толкова спокоен, че ме държат тук.

— Нахраних се, благодаря — казах и станах. Фактът, че щях да се срещам с шефа, не вещаеше нищо добро за плановете им за мен. Опитах се да измисля сценарий, в който не ме убиват, за да не ги разпозная, но не можах да си представя такъв.