Кели Армстронг - Призоваването

— Чувам шум на спрял автомобил. Там има някой.

— Къде?

Нетърпелив жест с ръка.

— Там. На улицата, която трябва да прекосим. — Вдигна пръст във въздуха.

— Стъпки. Някой говори. Жена. Шепне. Не мога да разбера думите..

— Разпознаваш ли гласа?

Той поклати глава.

— Стой тук. Ще се приближа, може да доловя думите.

Направи дълъг скок към къщата и спря зад храсталака.

Огледах се. Стоях по средата на двора, изложена на опасността да ме видят, ако надникнат през някой прозорец. Мястото, където беше спрял той, бе далеч по-безопасно от моето. Щом се приближих, той се извъртя и ме прониза с поглед.

— Извинявай — прошепнах и тихо се запромъквах към него.

Той махна с ръка да изчезвам. Но аз не спрях. Той отново ме прониза с поглед и извърна глава. Пропълзях зад него и се спотаих. Главата му бавно се движеше — по посока на гласовете, предполагам. Но когато се извъртя към мен, забелязах вирнатата му брадичка, разширените му ноздри и осъзнах, че души във въздуха.

Щом ме видя да го наблюдавам, тутакси свъси вежди.

— Различаваш ли, хм.?

— Миризми — изстреля думата той. — Да, мога да различавам миризми. Като кучетата.

— Нямах предвид.

— Както и да е.

Отново погледна встрани, като внимателно изучаваше силуета на оградата.

— Предполагам, че вече си осъзнала какво съм аз.

— Върколак.

Постарах се да говоря с обичайния си тон, но не съм сигурна, че успявах. Не исках да разбере, че съм уплашена, тъй като тъкмо това очакваше, защото не ми беше признал истината още в началото. Рекох си, че да си върколак не е по-различно от това да си некромант, магьосник или полудемон. Но не беше така.

Мълчанието се проточи и аз разбрах, че трябва да кажа нещо. Ако беше признал, че е полудемон, щях да го засипя с въпроси, но тъй като не казах нищо, мълчанието ми го дамгоса като нещо по-различно от нас, като нещо не тъй естествено, като нещо лошо.

— Какво. се случи преди малко? Ти, хм.

— Промених се. — Той пристъпи надясно, наведе се, за да чува по-добре, после се отдръпна. — Не очаквах да се случи, преди да навърша поне осемнайсет. Така мислеше татко. Но сърбежите, треската, мускулните спазми миналата вечер — били са предупреждение. Трябваше да се досетя.

Повя ветрец и Дерек наклони глава на една страна. Пое си дълбоко въздух и поклати глава.

— Непознати — и посочи към задната част на двора. — Ще се покатерим по онази ограда, ще минем натам и ще заобиколим. Да се надяваме, че дотогава колата ще се махне.

Прескочихме задната ограда, втурнахме се през съседния двор и излязохме на улицата.

Дерек внимателно я огледа, като в същото време се ослушваше, предполагам, и душеше, после ме поведе към отсрещния тротоар. Промъкнахме се в първия двор и продължихме на изток, като тичахме направо през откритите пространства на дворовете.

Стигнахме до шосето и аз видях автомобила, за който ми бе казал. Голяма спортна кола, сребриста на цвят, едно каре по-надолу. Фаровете бяха загасени, но на волана имаше някой — той се навеждаше, сякаш говореше на някого.

— Ще се наложи да тичаме — каза Дерек. — Да се надяваме, че няма да ни видят.

— Мислиш ли, че търсят нас?

— Не, но.

— В такъв случай ще им се сторим подозрителни.

— Три и половина след полунощ е. Така или иначе изглеждаме подозрителни. Той хвърли поглед към колата.

— Добре. Но ако забележиш нещо обезпокоително? Ще вървиш след мен.

— Тъй вярно, сър.

Покатерихме се на оградата под плачещата върба, като се криехме в клоните и сянката..

Дерек ме настани от лявата си страна, по-далеч от автомобила. От разстоянието, на което бяха, щяха да видят възрастен мъж да върви с жена.

— Ще вървим и ще си говорим, нали? Като нормална двойка, излязла на късна нощна разходка. Без да се крие.

Кимнах с глава, а той ме хвана подръка. Бързо излязохме на тротоара и когато свихме към бордюра, забавихме крачка.

— Хайде, говори ми — измърмори той.

— И когато се. промени.

Последва кратък смях, защото очевидно е нямал предвид точно това. Продължавах да говоря тихо, защото както аз не можех да чуя разговора в автомобила, така и те нямаше да чуят думите ми, а само неразбираемо мърморене.

— Промени се и стана. — помъчих се да се досетя как да назова по-точно онова, което бях видяла — холивудски върколак, получовек-полузвяр.

— Вълк.

Поведе ме наляво, по-далеч от колата.

— Вълк ли?

— Нали знаеш? Голямо диво животно от семейството на кучетата. Обикновено се среща в зоологическите градини.