Ф. Каст - Богинята на светлината

— Както казвах — какво става с вас двамата? Чух ви как крещите, докато идвах насам.

Аполон погледна Артемида, която погледна към Аполон.

— Е? — попита Памела. — Някой няма ли да ми каже?

— Това е твоят план. Ти й кажи — рече Артемида.

Аполон пое дълбоко дъх.

— Имам една идея. Говорих с Хадес и Лина за това, а току-що казах и на Артемида. Те тримата ми помогнаха тази идея да стане възможна.

— Безумна, но възможна — промърмори Артемида.

Аполон се усмихна с обич на сестра си, преди да се обърне отново към Памела.

— Ти знаеш, че в подземния свят има седем реки.

Памела кимна с глава.

— Да.

— Идеята ми е свързана с една от тях, реката Лета.

Памела повдигна бледите си рамене.

— Добре, каква е идеята?

— Първо трябва да разбереш за реката Лета — каза Лина, която се зададе по пътеката под ръка със съпруга си.

— Нарича се Реката на забравата — рече Хадес.

Аполон поклати глава.

— Няма ли уединение в подземния свят?

Останалите не му обърнаха внимание.

— Реката на забравата — какво означава това? — попита Памела.

— Целта й е да отмие от душата всички спомени, за да се роди наново и да изживее още един живот — обясни Лина.

Памела погледна блестящите сини очи на Аполон.

— Кажи ми!

— Ако пием от Лета, ти и аз можем да се преродим. Можем да изживеем един живот. Да се оженим, да имаме деца и да остареем заедно.

— Но ти не си смъртен — тихо каза Памела. През духа й премина струя на замаяност от думите му. Да живее отново? Да обича и да има деца — децата на Аполон?

— Лета ще има същото въздействие и върху неговия дух — каза Лина. — Всичко, което трябва да направи, е да избере да остави безсмъртното си тяло — точно както Персефона избира да напусне своето на всеки шест месеца.

— Но как може да направи това? Как може просто да спре да бъде Аполон?

— Тук идва ред на Артемида. Тя се съгласи да следи за това светът да не бъде лишен от светлина по време на моето отсъствие.

— Наистина ли? — Памела погледна към богинята.

Артемида сви небрежно рамене. Правейки се, че мирише една роза с цвят на мляко, тя се наведе към ароматния цвят и бързо извърна глава от тях, бършейки влагата от лицето си.

Аполон хвана раменете на Памела.

— Бихме могли да изживеем заедно един смъртен живот. Децата ни биха продължили след нас. Помисли за това, Памела!

Тя се чувстваше замаяна и бе доволна, че Аполон я държи толкова здраво.

— Но чакай — Памела погледна Лина. — Мислех, че каза, че Лета отмива спомените. Ако не си спомняме един за друг, как ще го намеря? Или как той ще намери мен?

Лина се усмихна и се наклони към Хадес, който обви ръка около нея.

— Сродните души винаги се откриват.

— За това имаш свещената ми дума — каза Хадес.

Погледът на Памела се прехвърли върху твърде смълчаната Артемида.

— Ти не искаш той да прави това, нали?

— Не искам да загубя брат си — отвърна тя.

Аполон свали едната си ръка от рамото на Памела и я сложи върху ръката на сестра си.

— Не мисля, че ще ме загубиш. Мисля, че ще ме наглеждаш при това внимателно. Както и децата ми, и децата на моите деца.

Артемида сведе глава и положи ръка върху ръката на брат си.

— Ще го направя, братко! Имаш думата ми!

Аполон се обърна отново към Памела.

— Тогава всичко, което остава, е ти да се съгласиш, сладка Памела.

Тя се чувстваше така, сякаш душата й ще се пръсне от щастие.

— Да! Да го направим!

Аполон се обърна към Хадес и изви едната си вежда към своя приятел:

— Сега?

Хадес сви рамене и Лина го смушка.

— Сега е перфектно — каза царицата на подземния свят.

Аполон отстъпи на една крачка от Памела, която продължаваше да му се мръщи объркано. Той вдигна царствено брадичката си и тя си помисли, че изглежда съвсем като профила, отпечатан на старата монета, която й бе дал толкова отдавна. Точно смяташе да му го каже, когато тялото му внезапно затрептя и се превърна в твърд мрамор, а блестящият му дух излезе от него.

Сияещата фигура на бога на светлината се обърна към Хадес:

— Пази го добре. Отново ще ми бъде нужно някой ден.

— Ще го пазя, приятелю.

Лина се пресегна, хвана лицето му в шепите си и го целуна леко по устните. После се върна обратно до съпруга си.

— Пожелавам на двама ви живот, изпълнен с щастие и смях. Знаеш пътя, нали, Аполоне?

Сияещият бог кимна с глава.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита Памела.

Лина й се усмихна.

— Затова не ви е нужно присъствието на боговете. То е нещо, което душите правят най-добре без нашата намеса.