Кирил Кадийски
Светлината — трайна и нематериална
Превърнат в себе си едва от вечността…
Ст. М.
Поетът никога не е това, което е: той е това, което могат — или искат — да го видят четящите; всеки сам за себе си в уединението на духовното общуване и групово, когато се преследват извънлитературни цели или при едно литературно законодателство, което също в последна сметка си остава извън голямата литература.
Маларме е класик дори само по формалния белег: всички го знаят, но малцина го четат. Един от великите френски поети, за съжаление той е най-слабо познат у нас и сравнително зле познат другаде; по-малко превеждан, повече легенда и почти винаги храна за снобите. Ако потърсим причините за това, не ще се затрудним особено: достатъчно е да се спрем на неговата поетика. Триединството: мисъл — пластика — музика (комбинацията може да бъде в различна последователност, без това да измени същността на нещата или да обедни представите ни за тоя творец) изправя читателя пред отломки, които със своето хладно излъчване в повечето случаи му говорят, че той е в състояние да се докосне само до видимата страна или най-много да усети неземния произход на поезията.
„Поет за поетите“ — в това има много истина, но истина е и фактът, че малцина поети го следват. Той обрича на двадесетгодишно мълчание Валери и доказва, че може да има епигони, но не и последователи. За школа е необходима доктрина, а Маларме винаги е воювал с доктринерството в литературата. Той се бои не само от формулировки, той съзнава, че е обречен на фрагментарност, защото намира за невъзможно написването на Книгата като плод на високите изисквания на голямата поезия. Тук можем да открием корените на Далчевата мисъл — „който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти“… Съвършенството за Маларме е не само стремеж, той е единствено възможният изход от ситуацията, в която се намира той. На прага на един нов свят не е било възможно той да не съзнава, че изкуството е призвано все повече и повече да върви към себе си, към вътрешното си величие. Защото упадъкът на самото общество диктува и развоя на изкуствата.
Тази диалектична връзка може да ни обясни така наречените „бягство от живота“, „декаданс“, „херметизъм“ и пр., и пр. — все определения, до които прибягваме, когато сме недоволни от това, че изкуството не служи на днешните ни — и следователно преходни! — цели.
Или с думите на самия Маларме: „Позицията на поета във времена като днешните, когато той се бунтува срещу обществото, е да отклони всички порочни средства, които му се предоставят. Всичко, което може да бъде предложено, стои по-ниско от светогледа му и от мълчаливия му труд“… Маларме е знаел истинската цена на подобни действия. Той целѝ нещо много по-трайно — да съхрани свещенодействието, наречено поезия. Той се бои от крайния продукт, защото всяко завършено нещо говори за предлагане и следователно за масова консумация. А това би означавало съобразяване с общия вкус. За Маларме поезията е не цветето, което може да поднесе към носа си буржоата, а уханието на това цвете. От тук и безсилието на твореца да изрази себе си пълноценно, принудата да си служи с посредничество, да предлага не самата същност, а неща, които биха ни довели до нея — с целия риск от нашата неподготвеност или направо неспособност да общуваме с изкуството. Готовото стихотворение е вече едно откъснато цвете. А от тук до литературния хербарий пътят е кратък Стихотворението-ухание, ето какво вълнува поета. Духът, а не плътта, временен носител на тоя дух. И цялата трагедия: да изразиш чрез словото — нещо твърде материално и сковаващо — движенията на душата, извивките на мисълта, скоковете на въображението. Ето защо не бива да ни се струват драстични думите на поета към Дега, когато той споделил с него, че има идея за сонет: „Сонетът, драги Дега, се пише не с идеи, а с думи“. Но кои са думите? И същите ли са те, каквито са били вчера? Ако Маларме имаше отговора, сигурно животът му би протекъл спокойно.
Прави са ония, които виждат Маларме като алхимик, наведен над колбите за добиване на духовно злато, но неговият проблем не се корени в това, че докрая не успява да стигне до магичната формула — и от тук до Книгата като цялост, а в простия факт, че злато не се добива в лаборатория; дори когато е взето от другите (пък ако ще да е и от самата съкровищница на Бодлер), то може там само да бъде обработвано; истинският търсач преобръща пластове човешка руда, за да открие ония зрънца благороден метал, от който се изковават тънките листове на една наистина вечна Книга.
Читать дальше