Ф. Каст - Богинята на светлината

Богинята вдигна ръце и те засияха със студената бяла светлина на пълнолунието.

— Сбогом, моя приятелко — прошепна тя, докато прокарваше светещите си ръце надолу по тялото на Памела. Променяше го… пренареждаше го… вършеше каквото може, за да поправи нещата. Щом светлината избледня, на мястото на мъртвото тяло на Памела имаше една прекрасна млада кошута.

Изтощена, Артемида се изправи.

— Повърви с мен, Еди. Трябва да се върна и да се явя пред баща ми.

— Разбира се, моя богиньо.

Хвана я под ръка и внимателно я поведе далеч от тялото на повалената кошута. Почти бяха стигнали тротоара, когато Артемида внезапно спря. Подуши въздуха като създание на гората, извърна глава и присви очи.

Колата, която беше ударила Памела, беше сплескана. Предницата й бе изкривена навътре и покрита с кръв на мястото на удара. Артемида пристъпи по-наблизо и надникна вътре. И двете ръце на жената, замръзнала от заклинанието на Аполон, стискаха волана. Безопасно пристегната с колана към седалката, тя не бе наранена, но очите й бяха широко отворени и изпълнени с неописуем ужас. Артемида отново подуши въздуха.

Тялото на смъртната вонеше на алкохол и то не на какъв да е алкохол. Острите сетива на Артемида разпознаха сладкия аромат на амброзия, примесен с похот, отчаяние и пристрастеност. Знакът на бога на виното беше там. Не така ясно изразен, каквато бе нейната връзка с Памела, а по-скрит, макар и не по-малко задължаващ. Артемида затвори очи, за да спре силата на своя гняв. Той щеше да си плати за това, обеща си богинята. Тя щеше да се погрижи Бакхус да си плати.

Когато отвори очи, откри, че Еди я гледа напрегнато.

— Ти знаеш какво е причинило това.

— Да — отвърна тя.

Лицето на Еди стана сурово от гняв:

— Накарай ги да си платят, богиньо!

— Ще ги накарам, воине мой! Ще ги накарам!

Артемида се обърна решително и се изправи лице в лице с касапницата, която завистта и злобата бяха причинили. Вдигна ръце. Гласът й бе усилен от безсмъртната й мощ и думите й затрептяха в цял Лас Вегас. Прекрасната богиня ловджийка успокои, излекува и накрая унищожи последните следи от злата магия на Бакхус.

Нека духовете им бъдат свободни.

Тази вечер друг не ще умре.

Кошутата е чудото от тях съзряно,

макар и да не знаят как, защо.

Над смъртните души на тези хора

ще се посипят даровете мои

и спомените техни ще отмият,

болката ще облекчат.

Тя свали ръце и хаосът наоколо се отприщи. Хората тичаха по улицата, а в далечината виеше сирената на линейка. Нощта бе изпълнена с викове: „Можеш ли да повярваш? Това е кошута!“. Насред всичко това Артемида просто хвана ръката на Еди. Двамата се отдалечиха незабелязано, обгърнати в могъща сфера от безсмъртно спокойствие.

— Ти направи нещо добро, моя богиньо — Еди потупа ръката й, докато си проправяха път по тротоара, който водеше до главния вход на Цезар Палас.

Артемида му се усмихна.

— Благодаря ти.

После наклони глава замислено.

— Богиньо? — попита писателят.

— Еди, не знам дали ще е възможно да се върна тук. Тези събития ще се сторят обезпокоителни на Олимп.

— Разбирам — той се поколеба и после остави маската на ексцентричен писател да се свлече от него. Силната болка пролича ясно в очите му.

— От самото начало знаех, че няма да останеш с мен. Въпреки това избрах да те обичам. Не съжалявам нито за миг за този избор. И ще пазя спомена за теб близо до сърцето си, докато дишам.

— Може би има начин споменът за мен да не е всичко, което да държиш близо до сърцето си — бавно каза тя.

Очите на писателя се разшириха учудено.

— Еди, чувал ли си някога за царство, наречено Тулса, Оклахома?

— Хадес!

Гласът на Аполон разтресе стените на голямата зала в двореца на господаря на подземното царство.

Мрачният бог се втурна в залата, следван плътно от жена си.

— Аполоне? — Хадес почти не разпозна приятеля си. Причината нямаше нищо общо със странните му, изпръскани с кръв дрехи или греещата сфера от светлина, която притискаше към гърдите си. Това, което бе напълно нетипично за бога на светлината — такъв, какъвто Хадес го познаваше — бе дивият, налудничав поглед в очите му. — Какво е станало?

— Те я убиха! Металните чудовища! Не можах да ги спра! Не стигнах при нея навреме — изговори Аполон на пресекулки, дишайки тежко.

Съпругата на Хадес се приближи до него. Там, в безсмъртното тяло на Персефона, душата на Каролина веднага разбра и потръпна.