Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

— Знаеш на какво ме подложи, нали? — попита той сломен. Хелън се чувстваше толкова виновна, че не можеше да го погледне в очите. Само кимна. — По-добре започвай да обясняваш.

Хелън си помисли колко много хора в живота й вече знаеха каква е, и само за миг си помисли да каже всичко на баща си. Но ако подхванеше тази чувствителна тема, щеше да се наложи да му каже също и че Дафна се е върнала, а не можеше да се застави да го стори. Не и след като най-после го беше освободила от неестествената му привързаност към нея. За пръв път от почти две десетилетия Джери имаше шанс да води истински живот с жена, която наистина отвръщаше на любовта му. Хелън нямаше да допусне нищо да застраши това.

— Не мога, татко. Поне не мога точно сега. Предполагам, че бих могла да скалъпя някакво оправдание, но то ще бъде лъжа — каза Хелън отчаяно, докато разтриваше с длани умореното си лице и болящия я череп. — А аз не искам никога да те лъжа.

— Така ли ще продължават нещата между нас сега? Никакво доверие, никакво общуване, никакво уважение?

— Не, татко. Дори не изричай това — каза Хелън, като поклати уморено глава и погледна баща си в очите.

— Преживявал съм това преди, знаеш — каза Джери тихо. — Много нощи чаках тук, на същото това място, някой да се върне у дома. А тя така и не го стори. Не искам да го правя повече, Хелън.

— Добре — каза Хелън, когато видя в баща си искра, която не бе виждала никога преди. — Не искам да пропиляваш повече дори и секунда от живота си в чакане на някого. Дори и на мен. Точно сега животът ми е пълна лудница и не мога да обещая, че никога няма да изчезна отново, но мога да обещая, че винаги ще се връщам при теб. Няма да те изоставя, татко. Никога.

— Знам — каза той, сякаш току-що осъзнаваше, че е вярно. Пое си дълбоко дъх и остана да седи мълчаливо за миг, замислен. — Е, винаги съм знаел, че си различна, а знаех също и че някой ден ще го научиш. Това е цялото обяснение, което ще измъкна от теб сега, нали?

— Засега — каза Хелън, като се усмихна топло на човека, който сигурно беше най-добрият баща на света.

— Ще има ли полза да ти забраня да излизаш? — попита той с весело пламъче в очите, когато се изправи и се протегна.

— Вероятно не — засмя се Хелън.

Изправи се и прегърна баща си. Той отвърна на прегръдката й не само опрощаващо. Прегърна я, за да й даде да разбере, че я приема точно каквато беше — с безсънните нощи и всичко останало. Когато тръгнаха заедно към стълбите, на Хелън й хрумна щастлива мисъл.

— Лягаш ли си? — попита тя, като хвърли поглед към него с лукаво изражение в очите. Той кимна. — Видях колата на Кейт отвън. Тя в стаята ти ли е?

— Там е — каза той с примижали очи и присвити устни. — Затова бях на дивана.

— Вече няма нужда да си там — отбеляза Хелън невинно. Джери поспря пред вратата на спалнята си и се обърна да я погледне в лицето.

— Одобряваш ли? — попита сериозно.

Хелън знаеше, че ако каже, че това ще я смути, той на мига ще се обърне кръгом и ще прекара сам остатъка от нощта.

— Татко, никога в живота си не съм одобрявала по-силно каквото и да било — каза тя искрено. Влезе в стаята си и решително затвори вратата след себе си, за да му покаже, че ще му позволи усамотение и лично пространство.

Чу как баща й събужда Кейт и й казва, че всичко е наред, а после се обърна да скъса бележката, която бе оставила на бюрото си. Излетя през прозореца си, за да се срещне с Лукас на платформата на покрива.

— Чу ли всичко това? — попита тя, когато видя съчувственото изражение на лицето му.

— Притеснява ли те? — Той извади спалния чувал от сандъка и го разстла, така че двамата да седнат отгоре.

— Не — каза тя, като поклати глава. И без друго щях да ти кажа. Някак имам чувството, че каквото и да преживявам, не ми се е случило, докато не узнаеш за него.

— Знам какво имаш предвид — прошепна той.

Седнаха един до друг на ръба на платформата: бедрата им се провираха между пръчките на парапета, а ходилата им се полюляваха отстрани край стената на къщата.

— Понеделник е. След няколко часа сме на училище — каза Хелън. — Предполагам, че ако всички си останем вкъщи, ще изглежда подозрително, а?

— Много подозрително — отвърна Лукас. — Освен това на обществено място си в по-голяма безопасност. Стоте няма да те нападнат пред свидетели човеци.

— А ти? — попита Хелън, загледана в ръцете си. — Стоте ще преследват ли сега теб и семейството ти?

— Не знам — отвърна Лукас, като поклати уморено глава. — Но каквото и да правят, те знаят, че ако убият някого от своите родственици, ще станат Прокуденици, а колкото повече Прокуденици има, толкова по-далече са от завладяването на Атлантида. Мисля, че ще съсредоточат енергията си върху Хектор и Дафна. И върху теб.