Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

При звука на майчиния си глас Хелън въздъхна, толкова облекчена, че има някого на своя страна, че намери силата, от която имаше нужда, за да направи единствения възможен избор.

Не я беше грижа дали ще пресуши и последната капчица вода от тялото си. Единственото, което я интересуваше, беше да спре цикъла на отмъщението, преди той да погълне едно семейство, което тя обичаше. Тя разпери широко ръце и с последен задъхан тласък накара мълниите си да затанцуват в голям, ослепителен кръг около тялото й. Ариадна, Палас и Кастор рязко вдигнаха ръце да предпазят очите си от единствения вид светлина, който не можеха да контролират.

Ореолът от кълбовидни мълнии на Хелън беше по-горещ от повърхността на слънцето. Той разтопи настилката под краката й, превръщайки я в лава, и нагорещи въздуха около нея, докато той буквално забръмча. Семейство Делос отскочиха от непоносимата светлина и горещина, но по-важно, отскочиха от Дафна, когато тя изтича в тъмнината с безжизненото тяло на Хектор, преметнато на рамото й.

Болката беше непоносима. Хелън не можеше да удържи кълбото от електричество повече от няколко секунди. Щом чу стъпките на Дафна да се отдалечават, тя угасна като изгоряла крушка и се запрепъва отчаяно, за да излезе от нажежения до бяло втечнен асфалт, който се разливаше на локви под нея, като я изгаряше и я задавяше със зловонни газове. Запълзя на длани и колене към Ариадна, Кастор и Палас, чиито лица бяха еднакви измъчени маски, когато всички внезапно си дадоха сметка за онова, което без малко не бяха извършили. Но Хелън все още не можеше да им позволи да рухнат.

— Лукас има нужда от помощ! — изхриптя тя, като посочи назад към разбитите стъпала на Атенеума.

— Ариадна — изрече Кастор с пресеклив глас. — Върви да доведеш Лукас. Хелън, можеш ли да ходиш?

— Не — призна тя, като поклати глава.

— Ще дойдат хора — каза Кастор, като я вдигна и понечи да я отнесе, но спря, когато забеляза, че брат му не го следва. — Палас! Трябва да вървим!

— Синът ми — прошепна Палас, неспособен да помръдне.

— Татко, хайде! Трябва да вземеш тялото на Креон! — изсъска Ариадна от стълбите на Атенеума. Беше преметнала Лукас на раменете си и се оглеждаше трескаво наоколо да види дали има свидетели.

Звукът от гласа на дъщеря му успя да отвлече вниманието на Палас достатъчно, за да го накара да вдигне Креон и да последва Кастор извън центъра на града и нататък в тресавищата.

Хелън се взря в чашата вода върху кухненската маса пред себе си, запотена от кондензирана влага. Струваше й се, че вече беше изпила цяла вана с вода и повече не беше жадна, но продължаваше да държи тази последна чаша, за да гледа нещо друго, освен опечалените лица наоколо.

— Това семейство е целият му живот. Тази Династия — каза Ариадна. Очите й бяха широко отворени, зачервени и втренчени, като на човек, който е прекарал твърде дълго време на твърде много различни летища в твърде много часови зони. Всички изглеждаха така — сякаш, когато се бяха събудили, бяха открили, че се намират на погрешната страна на планетата. — Как може Хектор да бъде прокуден от Тиванската Династия?

— Можех да го спра — каза Джейсън с мрачна увереност.

— Точно в момента едва можеш да седиш изправен в стола си, Джейс — каза Ариадна, като клатеше глава. Джейсън тепърва имаше да се възстановява от изцеляването на Клеър, и близначката му нямаше да му позволи да поеме отговорността за нещо, което дори не беше видял. — Аз бях там. Трябваше да спра това.

— Ти не беше на Индия Стрийт, когато Хектор уби Креон, Ари — каза Хелън, все още втренчена в чашата си е вода. — Аз бях.

— Стига, Хелън — каза Лукас. — Ти и майка ти спасихте това семейство, или поне спасихте каквото е останало от него.

Думите на Лукас предизвикаха нови сълзи за Пандора. След няколко минути тих плач семейството отново потъна в мълчание. Всички си мислеха едно и също: че ако всеки от тях беше направил едно нещо различно в този ден, можеха да предотвратят болката, която всички до един изпитваха. Касандра беше казала на всички, че не са могли да знаят какво ще се случи, но с изричането на това тя сякаш пое бремето на вината върху себе си. Изглеждаше затворена в собствения си ум, неспособна да се освободи от факта, че тъкмо тя е трябвало да може да предпази семейството си.

— Обади се на майка си — каза внезапно Ноел на Хелън, като изтръгна рязко всички от мъчителните им мисли. — Единствено аз мога да понеса да съм близо до Хектор сега, и искам да видя племенника си. Той ще има нужда от мен.