Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

Хектор лежеше по гръб, а Креон стоеше над него, като блъскаше неспирно главата му в мраморните стъпала на библиотеката. Синьото сияние засъска и зажужа все по-силно около ръцете на Хелън, и Хектор обърна подутите си очи към нейната ярка светлина. Усмихна се. Освободен от объркващите сенки на Креон, Хектор успя да се пребори и да се измъкне изпод хватката на братовчед си и се изправи да го погледне в лицето.

Налетяха един на друг, преди Хелън да успее да направи дори една крачка повече. Сблъсквайки се, Креон и Хектор забиха взаимно лица в мраморните стъпала. Всеки запрати другия в дорийските колони, и двамата взаимно задърпаха кожата и кокалите си, като всеки се опитваше да унищожи другия. Хелън затича, като им крещеше да спрат, но беше прекалено закъсняла. Докато тя все още беше на половин пресечка от тях, Хектор успя да се промъкне зад Креон. С едно пукащо дръпване счупи врата му.

Хелън спря да тича и замръзна насред улицата, устата й увисна отворена, когато безжизненото тяло на Креон се търкулна надолу по стъпалата. Хектор погледна надолу към тялото, а после нагоре към Хелън, за миг свободен от Фуриите и напълно владеещ собствената си страст. За частица от секундата Хелън знаеше, че Хектор разбира какво е направил, и че онова, което беше извършил, бе немислимо. Беше убил собствения си братовчед.

Тъмна комета падна от небето и се вряза в разсеяното тяло на Хектор, като го запрати през три колони и пропука самата основа на бутафорния храм.

— Лукас, спри! — изпищя Хелън: гласът й се прекърши мъчително, когато извика с всичка сила.

Лукас не я чуваше. Фуриите го бяха обсебили. Всичко, което той можеше да чуе, бяха техните заповеди да убие убиеца, посегнал на собствения си род. Лукас удряше Хектор отново и отново, опитвайки се да го пребие до смърт.

Хелън наполовина прелетя последните няколко крачки до двамата биещи се противници. Хвърли се във въздуха, а после отново се спусна с трясък върху тях, с толкова голяма гравитация, колкото успя да събере. Като отблъсна двете момчета отново назад в напуканите отломки от стъпалата на библиотеката, Хелън рязко вдигна ръце над главата си във въздуха във формата на буквата V и призова еднакви мълнии за всяка ръка. Преди някой от двамата да успее да й попречи, тя запрати мълниите си върху главите на биещите се братовчеди и с шока изпрати и двамата в безсъзнание. Когато паднаха неподвижни под ръцете й, Хелън чу зад гърба си бързи стъпки. Останалите от семейство Делос идваха.

— Изчезвайте — изкрещя тя с отмалелия си глас, когато се завъртя да застане лице в лице с Ариадна и Палас, и двамата — тичащи към нея от противоположни улици.

Хектор беше в безсъзнание, но все още можеше да подбуди Фуриите в семейството си. Грехът му бе толкова скорошен, че поривът да го убият щеше да бъде настойчив и заслепяващ, дори за онези, които го обичаха най-много. Хелън се бе помирила с Тиванската Династия, но не беше станала част от нея, затова беше милостиво свободна от подтика да убие Хектор, който сега се беше превърнал в техен най-голям враг — Прокуденик. Тя призова усещането, което я свързваше с мълниите й, и почувства разочароващо малка искра. Тичаше наоколо от часове, без да е изпила дори глътка.

Погледна назад към Хектор и Лукас, увери се, че и двамата дишат, а после се изправи и излезе на улицата, като застана между безчувственото тяло на Хектор и разгневеното му семейство.

— Не се приближавайте — каза Хелън, като принуди заряда, който й беше останал, да изскочи като искра от пръстите й в мнима демонстрация на сила.

Хелън протегна леденосините си ръце, докато слизаше по онова, което бе останало от стълбите, и премести очи от прикрития поглед на Ариадна към оголените зъби на Палас. Те вече не бяха самите себе си, а бездушни оръдия на Фуриите. Тя излезе на улицата и повдигна сияещите си ръце, за да ги възпре. При вида на мълниите й те се дръпнаха на една-две крачки назад, но точно когато се готвеха да се отдръпнат напълно, Кастор зави зад един ъгъл, последвал шепота на Фуриите.

Хелън бе нелепо превъзхождана по численост. Нямаше представа колко далеч щеше да е принудена да стигне, за да предпази Хектор от собственото му семейство. Не беше по-способна да убие някого от тях, отколкото да им позволи да го убият. Ако не се хванеха на блъфа й, вариантите й се изчерпваха. Никога, през целия си живот, не се беше чувствала толкова сама.

— Хелън, държа Хектор! Остани между нас, докато го отведа — провикна се Дафна зад нея. — Каквото и да правиш, не им позволявай да спрат погледа си върху него, или ще изгубим тази битка!