Джозефина Анджелини - Богиня (Създателката на светове)

Хелън виждаше онова, което предположи, че е река Стикс, далече вляво. Ревящ буен водоем, изпълнен с айсберги. Никой с ума си не би се осмелил да го преплува. Чувствайки се закотвена на място, като заседнал в пясъка кораб, тя куцукаше наоколо в кръг. Един бърз оглед на хоризонта показа, че в голата безплодна равнина няма никой друг.

— Проклятие — изруга с пресекващ глас. Гласните й струни не бяха напълно заздравели. Преди по-малко от час Арес й беше прерязал гърлото и макар все още да я болеше, когато говореше, ругаенето я накара да се почувства по-добре. — Толкова типично.

Току-що беше дала обещание на приятеля си Зак. Умираше в ръцете й и тя се закле, че ще се погрижи той да пие от Реката на Радостта в отвъдния живот. Зак се беше пожертвал, за да й помогне, а в последните си мигове й беше подсказал как да убие Автомедонт и да спаси Лукас и Орион.

Хелън възнамеряваше да спази обещанието си към Зак, дори ако се налагаше да го отнесе до Елисейските полета и чак до бреговете на Реката на Радостта сама — въпреки счупените си ребра, нестабилния си крак и всичко останало. По някаква причина обаче обичайният й начин да се ориентира в Подземния свят не действаше. Обикновено всичко, което трябваше да направи, беше да каже на глас какво иска, и то просто се случваше.

Тя беше Търсачът в дълбините, една от извънредно малкото Потомци, които можеха да слизат в Подземния свят телом, а не само с духа си. Можеше дори да контролира пейзажа до известна степен, но, разбира се, точно когато се нуждаеше най-много от този талант, той й убягваше. Това бе толкова гръцко. Едно от нещата в положението й на Потомка, които предизвикваха най-голямо негодувание в Хелън, бе фактът, че в живота й имаше отблъскващо много ирония.

Хелън стисна разранените си устни в пристъп на безсилно раздразнение и извиси глас към празното небе:

— Казах — искам да се появя до духа на Зак!

— Аз владея душата на този покойник, племеннице.

Хелън се извърна рязко и видя Хадес, господар на Подземния свят, застанал на няколко крачки зад нея. Висок и неподвижен, той беше обгърнат в сенки, които се разпръснаха като пипала от мъгла, разхлабващи хватката си. Шлемът на Мрака и част от черната тога, която носеше, закриваха по-голямата част от лицето му, но тя успя смътно да различи пълните устни и квадратната брадичка. Останалата част от тогата му беше преметната през тялото, сякаш впоследствие му бе хрумнало да се поразкраси. Половината от гладката му гръд и яките му ръце и крака бяха голи. Хелън преглътна и се концентрира върху задачата да фокусира подутите си очи.

— Седни, моля. Преди да си паднала — каза той меко. Появиха се два обикновени, подплатени с възглавници сгъваеми стола и Хелън внимателно отпусна нараненото си тяло в единия, докато Хадес зае другия. — Още си ранена. Защо дойде тук, когато би трябвало да се изцеляваш?

— Трябва да упътя приятеля си към рая. Където му е мястото. — Гласът на Хелън потрепери от страх, макар че Хадес никога не я бе наранявал. За разлика от Арес, богът, който току-що я беше изтезавал, Хадес винаги бе относително мил. Но все пак той беше повелителят на мъртвите и сенките около него бяха изпълнени с шепотите на призраци.

— Какво те кара да мислиш, че знаеш къде е мястото за душата на Зак? — попита той.

— Той беше герой… Може би не в началото, когато още се държеше като истинско магаре, а накрая. Това е частта, която се брои, нали така? А героите отиват в Елисейските полета.

— Не поставях под въпрос храбростта на Зак — напомни й Хадес кротко. — Въпросът ми беше: какво прави теб достойна да съдиш душата му?

— Аз… ъъ? — изпелтечи Хелън, объркана. Тази нощ беше понесла твърде много удари по главата и не беше в настроение за урок по семантика. — Виж, не съм дошла тук да съдя никого. Дадох обещание и просто искам да го спазя.

— И въпреки това аз съм този, който взема решенията тук. Не ти.

Хелън нямаше какво да възрази на това. Това беше неговият свят. Всичко, което тя можеше да направи, бе да се взира умолително в него.

Меките устни на Хадес се извиха в хладна усмивка, сякаш обмисляше думите й.

— Начинът, по който се справи с освобождаването на Фурните, доказа, че си състрадателна. Добро начало — но се боя, че състраданието не е достатъчно, Хелън. Липсва ти разбиране.

— В такъв случай изпит ли беше това? Фурните? — В гласа на Хелън се промъкна обвинителна нотка, когато си припомни какво бяха преживели тя и Орион по време на последната й мисия в Подземния свят. Обзе я още по-голям гняв, когато си помисли през какво преминават самите Фурии. Ако онези три момичета бяха изтезавани в продължение на хиляди години, само за да докажат, че Хелън е състрадателен човек, тогава имаше нещо ужасно сбъркано във вселената.