Джозефина Анджелини - Богиня (Създателката на светове)

— Сигурна съм, че и двете ще се сместят — каза Дафна, посочвайки към широкото легло. — Не знаех къде другаде да заведа Хелън.

— Изглежда, че по всички мебели в къщата има някой ранен — каза Мат. Пренесе Ариадна и я положи внимателно до Хелън.

Силно момче, помисли си Дафна, загледана в него.

— И без друго ще е по-лесно да ги наглеждам заедно — каза Дафна, все още изучавайки Мат.

Тялото му се беше оформило добре и бе развил мускули, откакто го видя за последно. Все пак Ариадна не бе слабо и гъвкаво създание като Хелън, а Мат дори не дишаше тежко, след като я бе пренесъл по дългия коридор.

Ариадна измънка нещо неразбираемо на Мат преди той да се отдръпне, сбърчила лице в знак на протест, че си тръгва. Той спря, за да приглади косата й. Дафна можеше да усети уханието на любовта, което полъхна от него и изпълни стаята, като нещо сладко и вкусно, печащо се във фурна.

— Скоро ще се върна — прошепна той. Очите на Ариадна потрепнаха, а после застинаха неподвижно, когато потъна в дълбок сън. Той прокара устни по бузата й, открадвайки си мъничка целувка. Обърна се към Дафна и погледна Хелън. — Имаш ли нужда от нещо?

— Мога да се справя. Върви. Прави каквото трябва. — Той й отправи признателен поглед и тя го проследи как излиза от стаята — с изпънат гръб и изправени рамене в светлината на новото утро.

Като воин.

Хелън се видя как тича надолу по някакъв бряг към най-големия фар, който беше виждала.

Отначало беше странно. Как, за Бога, можеше да наблюдава себе си, сякаш гледа филм? Не го усещаше като сън. Никой сън не й се бе струвал толкова реален, нито толкова логичен. Все още, без да разбира какво става, тя бързо се включи в драмата и просто я последва.

Хелън от съня носеше дълга прозирна рокля, придържана от богато избродиран колан. Ефирният й воал се беше измъкнал от иглите в косата й и се развяваше зад нея, докато тичаше. Изглеждаше изплашена. Когато гигантският фар се извиси по-близо, Хелън видя как превъплъщението й от съня разпозна фигура, застанала до един от ъглите на осмоъгълната основа. Видя проблясване на бронз, когато фигурата разкопча катарамите на врата и кръста си и остави предницата на бронята си да падне в пясъка. Тя се видя как извиква от щастие и се забързва.

След като смъкна половината си доспехи, високият, смугъл млад мъж се обърна при звука на гласа й и затича към нея, пресрещайки я на половината път. Двамата влюбени се сблъскаха и се притиснаха един към друг. Той я притисна към гърдите си и я целуна. Хелън се гледаше как обвива ръце около врата му и го целува в отговор, после се отдръпва, за да го целуне по лицето отново и отново на дузина различни места — сякаш искаше да покрие всяка частица от него. Умът на Хелън се зарея по-близо до преплетената двойка, вече знаейки кого целуваше другата Хелън.

Лукас. Бе странно облечен и носеше на кръста си меч. На краката си имаше сандали, а ръцете му бяха обвити с протрити кожени ленти и покрити с бронзови ръкавици, но наистина беше той. Дори смехът му, докато другата Хелън го задушаваше с целувки, беше същият.

— Липсваше ми — изплака другата Хелън.

— Една седмица е прекалено дълго време — съгласи се той тихо.

Думите не бяха английски, но въпреки това Хелън ги разбра. Смисълът отекна в ума й, точно както облекчението от това, че се е събрала отново с любимия си, отекна из тялото й — сякаш бе притиснато към неговото. Внезапно Хелън разбра, че това е нейното тяло — или някога бе било. Тя беше говорила този език и беше чувствала тази целувка преди. Това не беше сън. Струваше й се повече като спомен.

— Значи идваш с мен? — попита той настойчиво, като улови лицето й в ръцете си и я застави да го погледне. Очите му сияеха от надежда. — Ще го направиш?

Лицето на другата Хелън помръкна.

— Защо вечно говориш за утрешния ден? Не можем ли просто да се наслаждаваме на мига?

— Корабът ми потегля утре. — Той я пусна и се отдръпна, наскърбен.

— Парис…

— Ти си моя съпруга! — изкрещя той, като крачеше в кръг и яростно прокара ръка през косата си, точно както правеше Лукас, когато бе раздразнен. — Дадох златната ябълка на Афродита… Избрах любовта — избрах теб над всичко друго, което ми предложиха. А ти също каза, че ме желаеш.

— Желаех те. Още те желая. Но сестра ми не разбира от политика. Афродита не мислеше, че е важно да спомене как въпреки че пасеше овце в онзи ден, ти не беше овчарят, за какъвто те мислех, а принц от Троя. — Другата Хелън въздъхна раздразнено заради сестра си, а после поклати глава, предавайки се. — Златните ябълки и откраднатите следобеди нямат значение. Не мога да отида с теб в Троя.