Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

— Следователно ако тези деца могат да принадлежат само към една Династия, но родителите им са от вражески Династии, едната страна от семейството…

— Изпада в предизвикана от Фуриите ярост и преследва това бебе. Дафна каза, че поривът да убиеш новороденото е почти неустоим, същият, какъвто е за новосъздаден Прокуденик. Единият от родителите трябва да се бие със семейството си за своето дете, и това обикновено означава, че този родител или загива, убит от собствените си родители или братя и сестри, или в крайна сметка се налага да ги убие.

— Това е отвратително — промълви Лукас. Хелън кимна.

— Отвратително е. Бебетата не бива да бъдат част от кръвната вражда. Просто е нечестно. Дафна се заклела да се отърве от Фуриите, така че бебетата на Скитници като мен да могат да бъдат и с двете си семейства, и така никой да не е принуден да преминава през ужаса да избира дали да защити детето си, или да се бие с родния си брат или сестра — или родител. Всъщност тя си е поставила за мисия в живота да освободи Потомците от проклятието на Фуриите завинаги.

Лукас кимна, най-сетне разбирайки. Започна да крачи, сякаш не можеше да остане в една и съща поза за повече от миниатюрна частица от секундата, докато толкова много мисли го блъскаха и дърпаха едновременно.

— Какво ще правим? Не можем да страним един от друг — каза той, като престана да крачи и се втренчи в Хелън, която все още седеше прегърбена на пода.

— Знам, но и не мога да съм близо до теб — каза тя, като се изправи с въздишка на изтощение.

Лукас изстена и покри лице. Никой от двамата не можеше да понесе да погледне другия, но посегнаха сляпо и се вкопчиха в здрава прегръдка. Залюляха се напред-назад: и двамата се нуждаеха от утеха.

— С майка ми планирахме да заминем днес — прошепна Хелън.

— Не ме оставяй — прошепна в отговор Лукас, като я прегърна по-силно.

— Какво ще правим? — промълви отчаяно Хелън, знаейки, че той няма отговор.

Стояха вкопчени един в друг в неизползваната стая, с дъжда, потропващ на пресекулки по стъклените стени, докато чуха разтревожени гласове, които викаха имената им по пустите коридори.

— Не мисля, че мога да го направя — каза Хелън. Отдръпна се от него и отметна косата от трескавото си чело. — Няма да мога да го обясня отново.

— Аз ще го направя — каза Лукас, като посегна инстинктивно към ръката й, а после се възпря и отдръпна ръка.

Хектор стигна до вратата точно когато Лукас я отвори. Лицето му бе маска от тревога, а гърдите му се издуваха от бързото дишане. Премести поглед между съкрушените им лица няколко пъти, преди да осъзнае, че са добре.

— Вие двамата сте… живи. Това е добре — каза той с облекчение.

— Хубаво е да се връщаме — каза Лукас с празно изражение, преди да тръгне вдървено надолу по коридора, като остави Хектор с Хелън.

— Дафна ни каза — съобщи Хектор без заобикалки. — Съжалявам, братовчедке.

Хелън кимна няколко пъти, тъй като нямаше доверие на себе си, че ще може да каже нещо, и тръгна по коридора. За нейна изненада, Хектор я настигна и сложи ръка на рамото й, докато вървяха. Притисна я здраво за миг и я целуна по темето. Когато наближиха обитаемата част от къщата, Хелън осъзна колко много се уповава на него в действителност.

Да чака в сенките пред къщата на семейство Хамилтън, си беше чисто налучкване, но Креон нямаше друг избор. Не можеше да се приближи в радиус от един километър от къщата на семейство Делос, сега, когато беше разкрил картите си и ги бе принудил да минат в отбрана. Беше се намирал толкова близо, толкова близо , но това, че подцени братовчед си, му беше струвало твърде скъпо. Лукас беше по-силен, отколкото Креон беше смятал. Никога нямаше да допусне тази грешка отново, но и един път можеше да е достатъчен, за да превърне Креон от спасител в неудобна личност.

Сега, когато набелязаната от него жертва беше под закрилата на собственото му семейство, той не разполагаше с много варианти, освен да изчака и да види дали тя е достатъчно глупава да излезе навън сама. Надяваше се, че ако тя отиде някъде, то ще е на мястото, което някога беше наричала свой дом.

Не беше кой знае какъв шанс, но беше всичко, с което разполагаше на този етап. Не можеше да се върне на яхтата и да се изправи пред другите си братовчеди с празни ръце. Трябваше да открие нещо друго — следа, възможност, каквото и да е — преди да въвлече, когото и да било друг от Стоте братовчеди. Независимо как се развиеше това, баща му не трябваше никога да узнае за провала му пред хотела. Беше му твърде унизително дори да си помисли за това.