Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

Хелън се обърна и почти се препъна в прага на вратата, толкова потресена да чуе ехо от думите на Лукас в изреченото от майка й, че за миг изгуби всякаква чувствителност.

— Държа те — прошепна Мат в ухото й, като я хвана за лакътя и я насочи през вратата, за да не закачи рамото си в рамката.

— Майка ти е голяма особнячка — каза той с нотка на страх, когато вече бяха навън и вратата беше надеждно затворена след тях.

— Още не съм решила дали е права за всичко, което някога е било важно за мен, или просто е злобна — каза искрено Хелън.

— Това се чудят всички за майките си — каза Мат с усмивка, като забели очи. — Работата е там, че ничия майка не е изцяло едното или другото.

Хелън се усмихна на Мат, като се надяваше, че е прав, и го отведе на долния етаж. Влязоха в кухнята, като търсеха някой, който да им заеме кола, но видяха единствено Пандора, която тъкмо се връщаше от гаража към къщата.

— Хелън — каза Пандора изненадана. — Не си тръгваш, нали?

— Мат трябва да се прибере вкъщи, а аз трябва да… — поде Хелън, но Пандора поклати глава.

— Не мога да ти позволя да излезеш от тази къща. Знаеш това — каза тя твърдо.

— Тогава може би можеш да откараш него? — попита Хелън.

— Съжалявам, точно сега не мога — каза Пандора, като погледна надолу към лишените си от бижута ръце. — Защо не помолиш Ариадна? Тя е в библиотеката. — Усмихна се кратко на Хелън и Мат, и безмълвно забърза към ограденото място за упражнения по бойни изкуства. На Хелън й трябваше един миг да осъзнае какво липсва. За пръв път, откакто Хелън се помнеше, Пандора не носеше никакви бижута.

Хелън поведе Мат към библиотеката, където Кастор, Палас, Хектор, Ариадна, Касандра и Лукас си говореха, събрани в стегнат кръг около стола на Касандра. Разговорът приключи в мига щом видяха Хелън.

— Мат има нужда някой да го закара вкъщи — съобщи Хелън нервно. Опита се да не гледа към Лукас, но очите й непрекъснато скачаха обратно към него.

— Аз ще го закарам — предложи Ариадна, като пристъпи веднага напред и направи знак на Хелън и Мат да излязат от стаята.

— Какво става? — изрече само с устни Хелън, обръщайки се към Ариадна, която я хвана за ръката и я отведе. Когато се отдалечиха на няколко крачки от библиотеката, Ариадна отговори.

— Опитваме се да разберем какво е намислил Креон — каза тя.

— Защо не ме повикахте? — попита Хелън обидена.

— Хайде стига, Хелън — отвърна Ариадна с укорително изражение на лицето. — Точно сега Лукас не може да понесе да бъде в една стая с теб, и не се обиждай, но той е много по-добър боец от теб. Имаме нужда от него за обсъждането, и имаме нужда да е съсредоточен.

Мат я стрелна с объркан поглед, но за щастие не зададе никакви въпроси за нея и Лукас. След няколко часа и без друго нямаше да има значение. Хелън щеше да си е отишла и никога повече нямаше да види него или някого от тях. По-късно тя щеше да се вмъкне в някое непознато легло в чужд щат, и тогава нямаше да я е грижа дали някога ще се измъкне от него или не. Но още не можеше да си позволи да мисли за това. Първо трябваше да се увери, че някой ще се погрижи за любимите й хора.

Когато стигнаха до кухнята, Ариадна грабна чантата си от облегалката на един стол и изрови ключовете си, като се оглеждаше наоколо, сякаш беше оставила нещо на погрешното място. Погледна в гаража, преброи колите, а после хвърли поглед отново вътре в къщата, като прошепна на себе си: „Значи се е върнала.“ Преди Хелън да успее да попита какво не е наред, Ариадна се сбогува и припряно поведе Мат към колата си.

Хелън изчака няколко минути, докато малката кола на Ариадна изчезна надолу по улицата, а после се промъкна навън на моравата. Навън още не беше тъмно, но въпреки това Хелън имаше чувството, че сякаш дори сенките под храстите се протягат да я сграбчат. Щом се отдалечи от къщата, тя подскочи във въздуха, обзета от неистов копнеж да се издигне в небето — единственото място, на което знаеше, че Креон не може да я улови. Вече по-спокойна, щом се понесе във въздуха, Хелън полетя към къщи, като кръжеше високо в продължение на няколко мига, за да види дали няма да се натъкне случайно на някой съсед, преди да се устреми бързо надолу. Когато се спусна в задния си двор, Хелън се ослуша за обичайните звуци на баща си и чу, че не беше сам. Кейт беше с него.

Говореха тихо и от време на време се засмиваха или внезапно млъкваха, докато единият или другият си събере мислите, за да се увери, че думите ще излязат както трябва. Хелън погледна през прозореца и ги видя да седят на кушетката заедно, с изключен телевизор, потънали в нещо, което приличаше на важен разговор. Ако се съсредоточеше, вероятно можеше да различи какво казват, но не искаше да се натрапва в такъв интимен момент между двама души, които очевидно се влюбваха.