Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

— Как мога да ти помогна? — обърна се Хелън към Джейсън, докато внимателно слагаше Клеър в леглото му.

— Не можеш — отвърна той, като простря едрото си тяло до това на Клеър. — Аз направих своя избор и ние сме обвързани един с друг, докато тя се възстанови. Това е нещо като последния отпор на един лечител. На този етап или ще успеем да се измъкнем от тази пустиня заедно, или няма.

— Е, добре — въздъхна Хелън, най-накрая почувствала се обзета от надежда. — Клеър никога не би допуснала някой, на когото държи, просто да умре, особено, за да спаси живота й.

Видя как Джейсън се усмихна и кимна развеселено, когато си спомни, че независимо колко тежка и безизходна изглеждаше тази ситуация, поне беше обвързал жизнената си сила с истински легендарен боец.

— Направих всичко, каквото можах, за да не я въвличам в това, да я предпазя от нашия вид — прошепна той, като погледна Хелън в очите.

— Да, знам. Всички тези ваши спорове, макар че очевидно сте идеални един за друг — каза Хелън, чувствайки се виновна. Джейсън се беше опитал да отблъсне Клеър, за да я опази, но Хелън не беше направила същото. — Сега схващам.

— Ти имаш да се справяш с други неща — каза той: очите му вече започваха да се затварят. — Върви. Аз ще я преведа през това.

— Ако изгубиш пътя, ще те последвам там долу — каза му Хелън, вече чувствайки как нагорещеният въздух на сухите земи изсмуква цялата влага от атмосферата.

Внезапно Хелън осъзна какво бяха сухите земи и защо винаги беше твърде изплашена, за да разпознае истината, когато тя щеше направо да й извади очите. Пустинята, в която се луташе, докато спеше, земята, която сега Джейсън трябваше да прекоси, за да спаси Клеър, беше земята на мъртвите. За един съвсем кратък миг тя видя усилието на Клеър, докато тя объркано, уплашено и беззвучно викаше Джейсън по име. Хелън прогони този разстройващ образ и заговори право в ухото на Джейсън:

— Знам пътя през отломките и обещавам, че ако не можете да се справите сами, ще сляза и ще изнеса и двама ви.

Очите на Джейсън рязко се отвориха отново, стреснато, но духът му вече следваше този на Клеър, и макар че се опита да се пребори, очите му се затвориха отново, докато потъваше в дълбок, подобен на кома, унес. Хелън излезе от стаята, доверявайки му се напълно за изцеляването на Клеър. Мислено тя вече се присъединяваше към битката, която я очакваше в дневната.

Хелън тръгна внимателно надолу по стълбите, чувайки повишения тон на майка си, когато се приближи. Той вече й беше стряскащо познат, макар да познаваше жената само от няколко кратки часа. Гласът на Дафна беше този на самата Хелън, излизащ от главата й, като запис от развален телефонен секретар. Хелън го мразеше — не звука, а чувството, че сякаш беше нечия грешка, обречена да възприеме най-лошите качества на хората, които се предполагаше, че обича най-много.

Хелън спря за миг, за да събере смелост, преди да влезе в дневната. През няколкото кратки минути, които беше прекарала горе, беше започнала кавга.

— Значи аз съм виновна? — изкрещя Дафна на Палас, в отговор на нещо, което той току-що беше казал. — Ако всички просто си бяхте останали в Кадис, далече от Хелън, нищо от това нямаше да се случи!

— Това беше по моя вина — призна Хектор, като се опитваше да накара всички да се успокоят. — Семейството ми трябваше да замине, защото едва не убих свой родственик.

— Нямаше да си първият — изрече Дафна с ъгълчето на устата си.

— Какво трябва да означава това? — попита Палас възмутено.

— Готов ли си най-сетне да си признаеш истината? — попита Дафна горчиво. — Не съм убила Аякс. Тантал го направи.

— Ти си лъжкиня! — каза Палас, като пристъпи заплашително към нея.

— Тогава как така съм жива? Тантал каза на всички ви, че лично ме е убил, нали?

Палас се втренчи яростно в нея.

— Просто ми отговори на този единствен въпрос. Ако съм убила брат ти Аякс, тогава защо не виждаш Фуриите в момента? — попита Дафна, като разпери рязко ръце, сякаш за да покаже, че не ги крие никъде.

Всички се спогледаха, сякаш очакваха някой друг да има обяснение, но никой нямаше.

— Палас, помниш ли как Аякс и аз се мразехме толкова много, че не можехме да припишем това само на гнева на Фуриите, но в същото време не позволявахме да бъдем разделени? Помниш ли как все се търсехме, сякаш не можехме да понесем да сме разделени дори за миг? — попита Дафна с по-мек тон.

— Той беше луд по теб — каза Палас мрачно и очите му се стрелнаха за кратко към Лукас.